Хората трябваше да разберат, че времето на състраданието е отминало. Антипатията към откритата война, обхванала Запада след Втората световна война, трябваше да приключи. Европейският елит, уплашен да не го смажат, щеше да използва всичките си налични оръжия. И така Западът отново щеше да се окаже на върха.
Новата Черна смърт, която скоро щеше да бъде изпусната на воля, щеше да убие много европейци и страхът щеше да стане по-важен от състраданието, както е било винаги. Смъртта щеше да покоси милиони, но всички те щяха да умрат за една добра кауза. А и какво ли струваше животът им? На карта бе заложено бъдещето на човечеството. Ресурсите на земята щяха да издържат много по-дълго. А качеството на живота щеше да се подобри — за оцелелите. Реалността на намаляващата раждаемост в Европа и експлозията на раждаемостта в мюсюлманския свят също щеше да бъде сред приоритетите им.
Човечеството щеше да бъде спасено от самото себе си.
Западът се нуждаеше от малък тласък от време на време, за да направлява съдбата си във верния път, тласък от хората, знаещи как да го направят. Хора като него…
Настоящото поколение лидери бе изгубило волята си да бъде силно. Имаше нужда от нови водачи и от нови фигуранти. И за да се случи това, щеше да потече кръв. Когато всяко семейство по света изгубеше половината си членове, нещата щяха да се променят.
44
Въпреки късния час, полицейското управление край площад „Таксим“, където ни отведоха, изглеждаше оживено като мравуняк. В коридора видях пиян турчин и две руски проститутки. И двете имаха гъсти руси коси, морави белези по лицата и празните погледи на закоравели наркоманки.
Оказа се, че сме арестувани.
Бях бесен. Не само че ни транспортираха от пристана като обикновени престъпници — отзад в отделни полицейски коли, — но и ме принудиха да чакам цяла вечност в коридора, без някой да си направи труда да ме информира какво става.
— Какво знаете за книгата, която сте намерили? — попита следователят.
Изненадващо, но това бе първият въпрос, който ми зададоха, след като ме ескортираха сам до стая за разпити без прозорци. Подът й беше облепен със същите мръсносини плочки, каквито имаше и по стените. Стаята вонеше непоносимо на никотин, сякаш преди мен бяха разпитвали тълпа масови убийци и страстни пушачи.
— Не много — отговорих аз. Втренчихме се един в друг.
— Мистър Раян, трябва да ни сътрудничите. — Следователят се наведе напред. Английският му беше много добър, макар и със силен акцент. — Това е сериозен въпрос. Хората влизат в затвора за много по-малко.
— Нищо не съм направил — възразих. — И не очаквам да вляза в затвора заради това, че съм гледал нещо. Не съм контрабандист.
— Нека да ви напомня, че нашите затвори не приличат на ваканционни лагери. Ако ми разкажете всичко, ще приключим бързо с вас — увери ме той.
— Оценявам това — отговорих. Усмихнах му се хитро, сякаш му казвах; „Ще видим“.
— Признавате, че сте намерили книгата, която открихме на яхтата на мистър Кайзер, нали?
Носеше униформа като на полицаите, които ни доведоха тук, но имаше нашивки по еполетите и повече значки. Изглеждаше и по-възрастен, загорял от слънцето, с оредяваща черна коса, зализана върху главата му с форма на яйце.
Охранителна камера в метална кутия високо горе на стената наблюдаваше и двама ни.
— Да. Намерих я в обвивката й, на брега. Станахме жертва на въоръжен грабеж. Дадох им камерата си. Избутаха ни надолу по скалите към Босфора, за да имат време да се измъкнат, така предполагам… Забелязах вързопа. Намокрихме се, докато го измъквахме. Това е всичко.
Полицаят ме изгледа, навел глава на една страна. Не ми се стори впечатлен от историята ми.
— Приятелката ви ни каза друго. — Млъкна, за да прецени реакцията ми.
Втренчих се в една точка ниско долу в отсрещната стена. Пред стаята се чуваха викове. Един от пияниците ругаеше.
— Знаете какви са наказанията за контрабанден износ на артефакти от Турция, нали?
— Не сме изнасяли нищо. Не ме ли слушате? — Погледнах го в очите. Докъде можеше да стигне тази лудост?
— Но планирахте да го направите, нали? — Той започна да барабани с пръсти по масата с триумфално изражение на лицето.
По челото ми изби пот. Беше по-горещо, отколкото в сауна на Кони Айлънд на четвърти юли.
— Свързахме се с Дирекцията за разследване на паметници, мистър Раян. Те ни казаха, че името ви им е познато, че работите нещо в „Света София“. Така ли е?