Кимнах.
— Е, кажете ми истината тогава… Намерихте артефакта в „Света София“, нали? — Очите му блеснаха.
— Не — възразих енергично аз. — Кога можем да си тръгваме?
Той поклати глава.
— Въпросната находка е невероятно ценна, нали?
Чудех се какво ще стане, ако го помоля да отвори вратата, за да подишаме малко чист въздух. Знаех отговора.
— Странно ли ви се струва това, мистър Раян?
— Да. Странното е, че колегата ми го убиват тук, а аз се оказвам в полицейското управление. Нямаше ли да е по-добре, ако се опитахте да откриете кой го е убил?
— Знаем всичко за колегата ви, но точно сега искаме да разберем нещо за този артефакт. — Спря за малко. — Вашият приятел, Кайзер, помогна ли ви да го намерите, мистър Раян? — Обърна се към мен и опря лакти върху металната маса, която ни разделяше. После скръсти ръце. — Не е ли истина?
— Кажете ми докъде сте стигнали по случая с Алек Зегливски?
Той присви устни. Не изглеждаше доволен.
— Християните не са единствените, които вярват в справедливостта, мистър Раян. Ние също вярваме, че Бог ще изпрати злите да срещнат участта си, а праведните — към наградата им на небето. — Наведе се към мен.
Усетих миризмата на потта му. Тикът по бузата ми, който се появяваше и изчезваше още от яхтата и след като ме арестуваха, заигра отново.
Ударих се по лицето. Тикът изчезна. Следователят ме изгледа, сякаш бях полудял. Може би според него всички западняци бяха откачени…
— Това е добре — отбелязах аз. — Значи убежденията ни съвпадат.
Той се наведе по-близо, сякаш стигаше до същината на въпросите си.
— Знаете ли спекулациите за гърците, които искали да си върнат „Света София“?
Поклатих глава.
— Работите ли с гърците, мистър Раян? Най-добре е да ни кажете, ако е така. А ние ще разберем и ако не сте ни казали… Но тогава ви обещавам, че това ще влоши положението ви.
Поклатих бавно глава. Следователят приличаше на обсебен от нещо, сякаш постоянно се сражава в отминали войни.
Той изглеждаше огорчен, сякаш не ми вярваше и хич не му харесваше онова, което трябваше да прави оттук нататък.
— Знаем всички номера, мистър Раян. Обещавам ви, че ако криете нещо, ще съжалявате.
Втренчих се в него. Наистина ли си мислеше, че работя с някакви тайнствени гърци? Очаквах да ме разпитват за незаконно влизане в „Света Ирина“, а не за някаква фантастична конспиративна теория.
Вдигнах ръце.
— Вижте, честно да си призная, нямах никаква представа какво съдържа онзи пакет, когато го намерихме. Влязохте при нас точно когато го бяхме отворили. Това със сигурност означава нещо. Имате всички обвивки. Питайте Кайзер или приятеля му. А сега съм уморен. Не съм мигвал. Пуснете ни да си вървим. Няма да предявите обвинения, нали? Това правило не се ли прилага тук?
Мозъкът ми забавяше ход, а от изтощение ставах по-раздразнителен от обикновено.
Полицаят се разсмя хитро. Поклати глава.
— Ще ви освободим, когато сме готови за това. Да, това правило се прилага тук, стига да не сте терорист. Вие не сте терорист, нали?
— Не — отвърнах възмутено. — Приличам ли на такъв? — Вдигнах ръце.
Той присви рамене.
— Кой знае… Напоследък всичко е възможно… Сигурен ли сте, че не искате да ни кажете още нещо? Това е последният ви шанс да си признаете. Ще бъдем разумни.
— Вижте какво ще ви кажа… — Спрях за малко. — Нуждая се от сън. — Отпуснах глава върху ръцете си.
Полицаят не каза нищо. След около минута стана, отвори вратата и каза:
— Не се чувствайте твърде удобно.
Вдигнах глава и попитах:
— Къде е книгата?
— Къде ли? Взеха я от Британското консулство. Обадиха ни се от Министерството на културата, че трябва да им я предадем. Най-добре можете да проверите това в Англия. Но съм сигурен, че ще мине малко време, преди да направите това. Съмнявам се дали ще я видите скоро.
Вратата се захлопна с трясък. Положих глава върху масата. Копелета! Ние я намерихме, а те я взеха.
Положих глава върху ръцете си и усетих миризмата на лимонов дезинфектант по масата.
Дали щяха да ме обвинят? Така ли щеше да свърши всичко — да се озова в турски затвор?
Размърдах глава, опитвайки се да се настаня по-удобно. Бях смазан от изтощение, но ми беше трудно да заспя.
Едно знаех със сигурност — ако отец Григорий беше жив, той щеше да ни помогне да дешифрираме находката си. Вероятно щеше да разбере веднага какво означава символът на задната корица и за какво са онези писма в средата.