Някой закрещя. Жена с кофа и парцал на паркинга бе забелязала какво става.
После чух бръмчене на мотоциклет. Надзърнах покрай БМВ-то. В уличката, директно срещу мястото, където се криехме, ускоряваше моторист с черни кожени дрехи. Моторът зави зад ъгъла и изчезна. Погледнах си ръцете. Бяха лепкави. Покрити с нещо червено…
45
— Скоро ще се оправите, сър, но ви препоръчваме да останете тук за няколко дни, за да си починете. Ако си тръгнете, не можем да носим отговорност — обясни лекарят в Новата международна болница, гледайки ме как подписвам формулярите за изписване.
Подадох му подписаните формуляри. Той ги погледна и поклати глава.
Извадих късмет, истински късмет… Знаех това, но последното, което исках, бе да се завра в тази истанбулска болница и да си почивам.
Някой желаеше смъртта ми.
Можех ли да поверя живота си на усмихнат охранител или дори на двама?
Дясната ми буза бе одраскана от куршум. Ако не бях обърнал глава, точно сега вероятно щях да лежа в моргата до Алек, изстивайки с всяка изминала минута.
Усещането да стрелят по теб приличаше на това да сънуваш панаир в кошмар: всичко изглеждаше по-светло и хората се усмихваха, но твърде пресилено…
Параноята ми се засили. Чувах звуци, които дори не забелязвах преди, затваряне на далечни врати. Сетивата ми се бяха изострили. Започнах да забелязвам неща, които преди приемах за съвсем нормални. Като дишането.
Мускулите в гърдите ми също се стегнаха. Усещах главата си странно празна… Нямах представа дали това се дължи на двете инжекции, които ми бяха поставили, или просто бе резултат от шока, но все пак ми се щеше да се измъкна от болницата. И все още исках да разбера защо някой се опитва да ме убие. И по-важното — как мога да го спра.
— Турската полиция ни предложи ескорт до летището — информира ме Изабел, когато се върна в стаята ми след консултации с шефовете си. — Не искат да бъдеш застрелян в Истанбул.
— Добра новина. Съгласен съм с тях за това. Но какво става по въпроса за Питър? — попитах аз. Онова, което знаехме за него, според мен бе най-основателната причина някой да иска смъртта ми точно в този момент.
— Трябва да се върнем в Лондон, Шон. Той е там. Нищо не можем да направим оттук.
— Ами вила „Наполеон“… не трябва ли да бъде атакувана? А онова удивително място под „Света София“?
— Турските власти вече са инструктирани да претърсят и двете места за убиеца на Алек.
— Ами ако и двете места са празни, ако Питър е предупредил всички?
— Трябва да оставим тукашните власти да си свършат работата, Шон. Това е тяхната страна. От опит знам, че не обичат някой да им се меси.
Това беше… Трябваше да се върнем в Лондон. Питър беше свързан с хората под „Света София“. Трябваше да се изправим срещу него.
Поехме към изхода.
— Откъде знаеш, че той е в Лондон? — попитах аз.
— Питах в офиса. Върнал се е за няколко дни.
— Каква изненада…
Тя не обърна внимание на сарказма в гласа ми.
— Не те ли влудява това, че някой от колегите ти може да е предател?
Тя се обърна сърдито към мен и ме посочи с пръст.
— Никога не използваме тази дума, Шон, освен ако не сме сто процента сигурни — тросна ми се тя. — Това не е някаква глупава игричка. Заложен е животът на хората.
— Да, моят и твоят — уточних аз.
Излязохме на паркинга отпред. Атакуваха ни горещи вълни. С всяка изминала минута връщането в Лондон изглеждаше все по-добра идея. Там поне имаше хора, които можеха да ми помогнат да изоблича Питър, ако Изабел не бе готова да го направи.
Джип „Мерцедес 950“ с черни стъкла, спрял на няколко метра, запали и подкара към нас.
— Превозът ни — обясни тя.
Огледах се. Усетих безпокойство, като се сетих за последния път, когато се озовах на открито. Дали някой не дебнеше да стреля отново по мен? Бързо последвах Изабел в колата. Чакаше ни дълго пътуване до летището в истанбулския трафик.
Мерцедесът потегли с мъркане. Шофьорът бе млад и усмихнат турски полицай. Щом излязохме от алеята, той посочи към небето. След няколко минути отново направи същия жест. Погледнах накъдето сочеше и го видях. Над нас кръжеше полицейски хеликоптер. Нима полицията ни осигуряваше и въздушно прикритие?
Минахме на червено с включена сирена и със светнала синя лампа, после влетяхме на паркинг и ускорихме по рампа към покрива, свистейки с гуми на всеки завой. Усетих миризмата на каучук. Стените летяха покрай нас като в мъгла. Не беше нужно да си гений, за да разбереш какво става. Щом турската полиция вземаше такива предпазни мерки, те бяха стигнали до заключението, че онзи, който ме преследва, най-вероятно ще опита отново.