Вибрирането на хеликоптера прониза костите ми, когато се качихме на последната рампа. Щом изскочихме под ослепителната слънчева светлина, той ни чакаше на ъгъла на паркинга върху покрива, а перките му се въртяха бързо.
— Кой организира това? — изкрещях аз.
— Все още имаме приятели тук — отговори, викайки и тя.
Хеликоптерът беше „Сикорски 340Х“ и се приземи настрани. Секунди по-късно закопчавахме коланите си в черните сгъваеми столчета. Издигна се бързо с поразителен рев, после се наклони и ускори към летището с наведен нос.
Разтърках превръзката върху бузата си. Кожата ме сърбеше, като че ли бях ужилен. Лекарят каза, че ще остане малък белег, но точно сега това бе най-малкият ми проблем. Извадих късмет, че нямах дупка в главата.
Хванах се за гумираната дръжка в хеликоптера. Тя вибрираше адски силно, сякаш бе свързана директно с един от двигателите.
— Скапани канцеларски плъхове! — Изабел успя да надвика шума.
— Кой? — изревах аз. Миризмата на авиационно гориво се засилваше.
Тя поклати глава.
Продължих да се взирам в нея. Изглеждаше много сладка с шлема, който пилотът й даде. Лицето й беше бледо. Прииска ми се да се пресегна, да й прошепна нещо, да я докосна…
Извърнах поглед и упорито се загледах през прозореца. Размеквах се като тийнейджър, обладан от трепети. Сигурно бе от шока…
След минута тя се обади отново:
— Преди малко говорих с офиса. Нахокаха ме заради това, че не съм попълнила някакъв глупав формуляр.
Долових гнева върху лицето й. Секунда по-късно той изчезна и там се появи непроницаемото й изражение. Тя сигурно също усещаше напрежението, макар да се справяше по-добре от мен.
Отпред се виждаше бетонната шир на летище „Ататюрк“. Самолетите се издигаха и кацаха като механични насекоми. По магистралата под нас се точеше метална змия от коли. Навсякъде над Истанбул трептеше синя мараня. Отдясно на хоризонта небостъргачите на Левент — северното истанбулско предградие, подобно на Манхатън — издигаха стоманено-стъклените си върхове…
Кацнахме до един хангар. Минути след като слязохме, турски имиграционен чиновник в спретната униформа излезе да ни посрещне. Огледа ни набързо. Изглежда, познаваше Изабел. Прошепна нещо в ухото й. За секунда му завидях. Извърнах очи.
После той приближи и ми поиска паспорта, който вече беше изсъхнал, но изглеждаше по-смачкан от всякога. Чиновникът не обели и дума. Когато приключи, ни махна да минаваме.
После се върнахме в същия частен самолет, с който летяхме само преди четиридесет и осем часа.
На седалката до Изабел имаше мобилен телефон. Тя го вдигна и се обади. Започна с думите: „Ние пътуваме, сър“. Носле замълча, докато слушаше човека от другата страна.
— Ще го напиша веднага щом се върна в Лондон, сър — обеща тя. — След пет минути ще излетим.
— Сбогувай се с Истанбул — обърна се тя към мен, докато градът изчезваше зад нас, а самолетът ни ускоряваше в тъмните гръмотевични облаци.
— Може да свикна с това — обадих се аз.
— Недей, трябваше да насиля късмета си, за да получа бързо одобрение. Ако не бях казала, че имам солидни улики за заплахите срещу Лондон, все още щяхме да се намираме на опашката за паспортен контрол на летище „Ататюрк“.
— Питър ли е солидната улика?
Тя ме погледна в очите.
— Да, Шон.
46
Сержант Моулъм гледаше лабораторния доклад от болницата „Флорънс Найтийнгейл“ в Истанбул. Докладът съдържаше резултатите от кръвния тест на доктор Сафад Мохададжин.
Докладът потвърждаваше наличието на бактерията „Йерсиния пестис“ в кръвта на доктора. Този факт сам по себе си не беше достатъчен за задействане на алармата. Всяка година хиляди случаи на чума приключваха с доклад до Световната здравна организация. Но следващата информация определено изглеждаше тревожна.
Вариантът на „Йерсиния пестис“ в кръвта на доктор Мохададжин бе съвместим не само с щама KIM, но и с щама СО92. Самият факт, че тази форма на чумата има множество генетични характеристики, беше толкова забележителен, че лаборантът бе повторил теста.
Никой идентифициран чумен щам, вариант на Черната смърт, не бе показвал тази характеристика преди. Доктор Мохададжин беше обезглавен, но логическото заключение сочеше, че е бил заразен, докато е работил върху мутирал чумен вирус. Дори можеше да се е заразил сам. Но това представляваше ли непосредствена заплаха за Великобритания? Имаше такава възможност…