— Има няколко снимки в интернет — отвърнах аз. — Искате ли да ги видите?
Изабел изглеждаше изненадана.
Наведох се към нея.
— Апаратът на Кайзер качва на уебсайт всяка снимка, която направи — обясних аз. — За да получиш достъп до образите, имаш нужда само от серийния номер на апарата. Миналата година в института използвахме същия уебсайт.
— А ти имаш ли серийния номер? — попита озадачено Изабел.
Усмихнах се, наслаждавайки се на момента.
— Подай ми айфона си.
Тя ми го подаде. Отворих уеббраузъра и влязох в сайта.
Дейвид мръдна напред в стола си. Екранът на новия айфон беше идеален за показване на снимки.
Влязох в сайта, слязох надолу и погледнах образите за няколко секунди. После вдигнах телефона към Дейвид. Той се втренчи в него. Изабел ме докосна нежно с крак. Усмивката й казваше: „Не ме изключвай от шоуто си“.
Оставих телефона на масата, за да можем всички да виждаме образите. После ги придвижих с пръст.
Не само че бяха там, но едни от снимките бяха разделени и увеличени. Някои дори бяха подложени на друг анализ, разкриващ линии и форми.
Имаше снимки на предната корица, на първата страница, на последната, на няколко вътрешни страници. Следваше близък план на едно от писмата. Отдолу бе положен печат, на който не обърнах внимание първия път. Спрях на този образ.
— Това прилича на папския печат — закима Дейвид. Звучеше ядосан. — Този материал не трябва да бъде леснодостъпен. Трябва да се изследва и потвърди, преди публиката да се докопа до него. Може да са долни фалшификати.
Изабел протегна ръка. Подадох й телефона. Тя се огледа, сякаш искаше да се увери, че никой не ни наблюдава.
— Тези образи няма да станат публично достояние, сър.
— Най-добре да не стават — съгласи се той. — Но не съм преизпълнен с увереност. Преди минута дори не знаехте къде се съхраняват тези снимки, млада госпожице.
Тя ме изгледа унищожително.
— Те са на частен сайт — обясних аз.
— Не става дума за това. Ще си побъбря с някого за вашия Питър Фицджералд. Чакайте тук. Не бързате, нали?
— Не — отвърнах аз.
— Добре. — Той стана и се приближи до близката маса, директно под един от готическите прозорци, заемащи цяла стена. Зад прозорците ни мамеше синьото небе.
Отпуснах се назад. Със слънчевата светлина, струяща през прозорците, залата заприлича повече на параклис, отколкото на бар. Нямаше да имам много възможности да се насладя на безгрижната атмосфера в такова място.
Наблюдавах Дейвид Саймън. Говореше с някакви хора, седнали край маса в отсрещния ъгъл. Обърна се и ни махна.
— Уредих среща за обяд с тези господа. Защо не изчакате с тях, докато се върна — предложи той, когато приближихме.
До масата седеше пенсионер с лъскаво лице. Усмихната жена с огромна, гъста руса коса му правеше компания. Беше облечена в черно-бял кариран костюм. Приличаше на пенсионирана холивудска звезда. Атакува ме вълна от силен парфюм.
— Това е лорд Енискери — представи го Дейвид. Енискери се надигна и протегна ръка. — Никога няма да разбера как си изпроси достъп до това място. А това е Галсъм, прочутата гадателка. Тя ще ви развесели. Измами ли Енискери, Галсъм? — Той изгледа сериозно дамата, седнала до лорд Енискери. Тя се разсмя пискливо и дружелюбно. Здрависахме се.
— Приятно ми е — поздрави тя с широка усмивка. Звучеше като французойка или египтянка.
— Защо не направиш услуга на стар приятел, Галсъм? Защо не предскажеш съдбата на тези хора, докато ме чакат?
— Само заради теб, Дейвид — измърка тя. Махна му, докато тръгваше.
Щом седнахме, се възцари неловко мълчание. Хич не се интересувах от съдбата си. Канех се да отхвърля предложението, но Галсъм вече се обърна към мен и преди да обеля и дума, ме попита:
— В беда ли си, Шон? — Тонът й беше нисък, конспираторски. Погледът й трептеше по мен, сякаш изучаваше всяка моя част.
Погледнах към Изабел. Наблюдаваше ме с присвити устни. „Не казвай нищо“ — предупреждаваше ме изражението й. Седеше доста назад в коженото кресло вдясно от мен. Галсъм и лорд Енискери се бяха настанили от другата страна на масичката.
— Нека да ви поръчам кафе — предложи лордът. Махна на сервитьора.
Няколко минути по-късно Галсъм разпитваше Изабел за работата й в Истанбул. Изабел разказваше подробно, без да разкрива нищо. От нея ставаше добър политик.
Надявах се Дейвид да се върне скоро.
Погледнах през прозореца. Почти виждах върха на Лондонското око. Представих си опашката от туристи, чакащи да видят града от 130 метра височина. Въпреки всичко, Лондон все още гъмжеше от туристи.