— Добре — въздъхна, приемайки, че нещата отново се обръщаха към лошо.
Кълън беше изключително непредвидим.
Излязоха от къщата и поеха към колата му. В съзнанието на Айви препускаха страх, надежди, спомени и чудене как щеше да се справи с пътуването до вкъщи.
Наблизо една възрастна жена, която носеше пазарски чанти, едва не падна пред тях и една от чантите й се разкъса, разпръсквайки плодове по тротоара.
— О, да му се не види — изсумтя сърдитата старица.
Кълън се наведе моментално, събирайки плодовете в ръцете си, опитвайки се да помогне на възрастната дама.
Тя го загледа през дебелите си очила.
— Вие ли сте Кълън Шарп? — попита, сякаш беше изпаднала във възторг само при вида му.
Кълън се изправи, все още държейки няколко банана в ръцете си.
— Да, аз съм — отвърна той, изглеждайки объркан. — Познаваме ли се?
Жената бръкна в другата си чанта и му подаде голям плик.
— Господин Шарп, бяхте изигран — каза, след което се обърна, оставяйки плодовете зад себе си и отправяйки се към един черен седан, паркиран наблизо.
Качи се в колата и тя потегли.
Кълън изпусна бананите и отвори плика, изваждайки документи, на които хвърли бърз поглед.
— Кой беше това? — попита Айви.
Но той не й отговори. Очите му се плъзгаха по документите, устата му се сви в тънка линия, а устните му побеляха.
Спокойните му по принцип очи сега бяха толкова празни, сякаш някой го беше ударил толкова силно, че бе забравил къде се намира.
— Кълън — повтори тя.
— Няма нищо — прошепна, след което пъхна документите обратно в плика и го запечата. — Нищо.
Но тя знаеше, че лъже. Нещо ужасно се случваше с Кълън Шарп, нещо, което даже самият той не можеше да контролира.