Беше тук заради себе си и що се отнасяше до нея, това бе всичко, което имаше значение.
Малко по малко колегите й започнаха да пълнят офиса и Айви не можеше да не забележи начина, по който я поглеждаха скришом, докато щракаше на клавиатурата. Можеше също да се закълне, че чуваше шушукания.
Айви се опита да не им обръща внимание.
И когато получи имейл, че всички от „Биометрикс Фарма“ ще присъстват на официален обяд в изискания ресторант „Обсерваторията“, само на няколко пресечки от работа, се опита да не обръща внимание и на това.
„Не искам да ходя. Кълън ще бъде там, а не искам да виждам студената му, самодоволна физиономия никога повече. Затова няма да отида. Кой ще забележи, че липсвам и без това?“
През следващите няколко часа работеше без прекъсване, докато не забеляза, че изведнъж колегите й започнаха да излизат от офиса на малки групички.
Лукас спря до бюрото й и я потупа по рамото.
Айви слушаше музика, затова извади слушалките от ушите си.
— Какво става? — попита.
— Всички тръгват към „Обсерваторията“ за официалния обяд — каза Лукас. — Искаш ли да отидем заедно?
Тя помисли за момент.
— Не съм сигурна дали ще идвам. Може днес да работя през обедната почивка.
— Наистина ли? — попита той и примижа невярващо. — Казват, че храната там била великолепна. А за нас ще е безплатна.
— Не знам — въздъхна тя. — Коремът ми се бунтува малко след снощи.
— Добре. Е… — Той натика ръце в джобовете на панталона си. — Може би ще се видим там?
— Може би — отвърна тя и кимна. — Благодаря, че ме попита. — Усмихна се, за да му покаже, че наистина оценява опита му да я приобщи. След което напъха слушалките отново в ушите си и се захвана за работа.
Нямаше да им липсва. Беше загубила апетит, а и точно в момента не й се искаше да е заобиколена от другите стажанти, които очевидно не я харесваха.
Кълън Шарп щеше да бъде там, щеше да държи реч и да се спира да говори с всички. Само мисълта за него караше сърцето й да ускорява ритъм, а стомахът й да се свива неестествено. Съвсем не бе преживяла случилото се между тях тази сутрин.
Потъна в работата през следващите двадесет или тридесет минути и се почувства добре да се фокусира и да свърши нещо толкова просто. С вкарването на данни всичко беше просто — просто трябваше да вкара информацията, която й бяха дали черно на бяло в компютъра.
Само ако можеше всичко да е толкова лесно.
Изведнъж телефонът на бюрото й звънна. Едва го чу през оглушителната музика, но видя лампичката му да свети и долови тихия, настоятелен звън.
Мамка му. Кой друг би се обаждал по това време, ако не той?
Айви свали слушалките си и загледа телефона, чудейки се какво да прави. Продължаваше да звъни, докато най-накрая тя не вдигна слушалката.
— Ало — каза, звучейки по-спокойно, отколкото се чувстваше.
— Къде си? — прозвуча познатият глас в ухото й. Интимността на гласа му, сексапилността, която никога не го напускаше — за малко да забрави какъв ефект имаше над нея.
Моментално настръхна цялата.
— На работа съм, разбира се — отвърна.
— Трябваше да си на официалния обяд. Задължителен е.
Тя завъртя очи, знаейки, че не можеше да я види.
— Не съм гладна. Загубих апетит.
— Айви, това не е молба. Това е заповед. Идвай в „Обсерваторията“. Веднага.
След което чу кликване и него вече го нямаше.
Тресна слушалката толкова силно, че тя издрънча, сякаш самият телефон протестираше срещу гневната й агресия.
— Задник — измърмори.
Но колкото и да беше ядосана, не се ли чувстваше една част от нея облекчена, дори доволна, че се бе поинтересувал за нея? Че все пак му пукаше достатъчно, че да забележи отсъствието й.
Тя се изправи, сграбчи дамската си чанта от бюрото, преметна я през рамо и се замисли над ситуацията.
Не, реши. Не беше облекчение да разбере, че изпълнителният директор се интересуваше от нея, тъй като същото внимание получаваха и много други глупави неща в живота му.
Само като се замислиш през какви проблеми трябва да мине човек, докато му приготви кафето. Тя бе просто още едно от нещата, за които следеше, като например приготвянето на кафето му или дали копчетата на ръкавелите му са на мястото си.