Хладният, свеж бостънски въздух й подейства ободряващо.
Айви се усмихна, но сърцето й тъгуваше.
— Да, сигурна съм обаче, че това е нищо в сравнение с това, което ще изпитваме след няколко седмици.
— Ако все още сме тук — каза Лукас. — Знаеш, че смятат да ни съкращават, докато не останем около петима души, които са способни да изписват сто и петдесет думи за минута.
Айви се засмя и сви рамене.
— Може и да нямам нищо напротив уволнението точно в момента.
— Никога няма да те уволнят — каза той.
Тя го погледна.
— Защо не? — попита, чувствайки се така, сякаш я критикуваше точно като останалите стажанти. — Няма да получа специално отношение, Лукас.
— Сигурна ли си, Айви? — отвърна той и погледна напред, вглеждайки се в нещо пред тях.
Тя се обърна, проследи погледа му и забеляза, че насреща имаше паркирана черна спортна кола. Подпрян на нея със скръстени ръце стоеше не друг, а Кълън Шарп.
— Мамка му — прошепна.
Лукас повдигна вежди разбиращо.
— Предполагам трябва да тръгвам — каза той и закрачи по-бързо. — Успех.
— Лукас — извика тя след него, чувствайки се засрамена.
Той просто помаха с ръка, без да се обръща, и едва не затича надолу по тротоара.
Айви наведе глава в желанието си да подмине изпълнителния директор, но привличането беше магнетично и не успя да се спре. В последната секунда повдигна поглед към него.
— Сега ще ме унижаваш публично ли?
Кълън не отговори. Вместо това се отдръпна настрани и отвори вратата на спортната кола.
— Влизай вътре — нареди.
— Не — отвърна тя.
— Не те попитах. — Той посочи към колата.
— Сигурно съм полудяла — прошепна, като мина покрай него и влезе вътре.
Но не и преди да се докосне до него, да усети аромата му и главата й да се замая от емоции, които едва контролираше.
Кожената седалка беше мека, а вътре миришеше на ново.
Кълън затвори вратата, след това седна на шофьорското място до нея.
Потегли, сливайки се с трафика, управлявайки колата сякаш беше част от него. Изглежда Кълън Шарп правеше всичко с изключителна прецизност.
Мразеше това му качество, защото я караше да се чувства така сякаш не разбираше от нищо.
Дори и от самата себе си.
Мълчаха известно време, докато най-накрая тя не наруши тишината.
— Защо го правиш? — попита. Гледаше право напред, неспособна да срещне погледа му, за да не види нуждата и копнежа в очите й.
Кълън отвърна нежно.
— Не мога да се спра.
Думите му размърдаха нещо дълбоко в нея и тя усети как копнежът й нараства.
— Може би трябва да опитваш по-усърдно — каза му.
— Трябва да се грижа за теб — отвърна той. — Знам, че не съм за теб, но все пак мога да се погрижа да си в безопасност.
— Не се дръж снизходително към мен — каза, като най-накрая се обърна да го погледне.
Той гледаше пътя.
— Не се държа снизходително.
— Разбира се, че се държиш. Преструваш се, че си ме отблъснал, само за да ме предпазиш.
— Не съм те отблъснал, Айви — засмя се, сякаш самата идея бе абсурдна.
— Както щеш го наричай, но чисто и просто ме изрита от леглото си.
— Нищо не може да е по-далеч от истината.
— Моля те, не се опитвай да променяш случилото се — каза Айви с измъчен глас. — Унижаваш ме. Знаеш ли колко е гадно да се разкриеш така пред някой и след това да бъдеш отблъснат?
Кълън най-после погледна към нея и очите му бяха пълни с емоция.
— Да изляза от онази стая ми костваше всичката воля — отвърна той. — Нямаш идея какво щях да ти причиня, ако бях…
— Ако какво? — проплака тя. — Ако не бях една жалка девственица ли?
Кълън поклати глава.
— Разбрала си ме напълно погрешно.
— Не, мисля, че те разбрах прекалено добре. — Чувстваше се така сякаш щеше да се разреве всеки момент, а нямаше намерение да го прави пред него. — Отбий. Искам да сляза.
— Айви — започна той.
— Казах, че искам да се махна от тази шибана кола! — извика тя. Сърцето й препускаше и изведнъж й стана трудно да си поеме въздух. — Мамка му — затвори тя очи и стискайки дамската си чанта.
— Какво има? — попита той.
— Аз… аз… — Тя облиза устни и усети как гърлото й се свива. Пое си дълбоко въздух, но се чувстваше така, сякаш до дробовете й не стигна въздух. — Аз… аз… не мога да дишам…