Змиорките вече бяха възбудени. И те усещаха жегата, но произхождаха от дълбоки пещери с ледени потоци.
Недоволството им се въплъти в приливна вълна от мрак.
Почти целият изблик мина направо през мозъка на господин Лале. Но остатъците от този жилав орган бяха оцелели при всеки опит на собственика да ги довърши, пък и господин Лале рядко използваше мозъка си, за да не страда излишно.
Все пак му се мярнаха за миг снегове, борови гори, горящи къщи, църква. Бяха потърсили убежище там. Тогава беше малък. Спомни си големите сияещи рисунки — другаде не бе виждал такава пъстрота…
Примига и изтърва стъкленицата.
По пода се разпиляха парчета. Змиорките отново заляха мазето с тъма и отчаяно запълзяха край стените, пъхайки се в първата намерена пукнатина.
Господин Лале се озърна заради странен звук. Партньорът му бе коленичил и стискаше главата си с длани.
— Ей, не си ли добре?
— Те са точно зад гърба ми! — прошепна господин Шиш.
— А, не, авер, тука сме си само двамата.
Господин Лале потупа партньора си по рамото. Вените по челото му се издуха от усилие да измисли нещо подходящо за случая. Но паметта я нямаше. В най-ранни младини се бе научил как да заличава спомените. И може би затова реши, че господин Шиш ще живне, ако се върне духом в доброто старо време.
— Ей, помниш ли как Герхард Ботуша и неговата банда ни затиснаха в оная …ана изба насред Куирм? А помниш ли как си разчистихме сметките с тях после?
— Да — отрони господин Шиш, забил поглед в стената. — Помня.
— Ами оня старец в Генуа, дето уж нямаше да е в къщата? И как заковахме …аната врата и…
— Млъкни! Млъкни!
— Само се опитвах да те ободря.
— Не беше редно да убиваме всички онези хора… — прошепна едва чуто господин Шиш.
— Че защо? — заинати се господин Лале, но отново се втресе от изпокъсаните нерви на колегата си.
Опипа кожената връв около шията си и усети успокояващата бучица на картофа. Беше му голяма утеха при такива изпитания.
Нещо прокапа зад него и той се развесели.
— Ей, измъкнахме се и тоя път. Като гледам, заваля …ан дъжд.
През отвора в тавана на мазето вече падаше порой от сребърни капки.
— Това не е вода! — изпищя господин Шиш.
Капките се сливаха в плътна струя. Трупаше се чудновата безформена купчинка, но течността продължаваше да се разлива по пода.
Шиш и Лале опряха гърбове в далечната стена.
— Разтопено олово — промърмори Шиш. — Печатат си вестника с него!
— И още колко …ано олово ще се излее тук?
— Не може да натрупа повече от три-четири пръста над пода…
Щом разширяващата се локва докосна масата на Ото, от дървото изригна пушек.
— Трябва да стъпим върху нещо — сети се Шиш. — Само докато изстине! Тук си е направо ледено, ще стане бързо!
— Да, ама няма нищо, само ние сме! И не можем да излезем!
Господин Шиш закри очите си с ръка и вдиша дълбоко въздух, който вече пареше заради сребристия дъжд.
Отвори очи. Господин Лале го гледаше послушно. Шиш беше мислителят в Новата фирма.
— Имам… план.
— Ъхъ, знаех си. А тъй.
— Моите планове винаги са добри, нали?
— Ъхъ, измисляш …ани чудеса, открай време ти го казвам. Като оня път, дето ти хрумна да извием…
— И винаги мисля за доброто на фирмата, нали?
— Ъхъ, няма спор.
— И така… планът… не е, разбираш ли, съвършен, но… Ох, по дяволите приказките! Дай ми твоя картоф.
— Какво?
Ръката на господин Шиш се протегна внезапно и почти опря пружинната цев във врата на господин Лале.
— Няма време за разправии! Дай ми скапания картоф на секундата! Точно сега не е моментът ти да мислиш!
Раздвоен, но както винаги уверен в способността на господин Шиш да намери път към оцеляването, господин Лале изхлузи връвта презглава и я остави в пръстите на партньора си.
— Така… — Едната буза на господин Шиш заподскача. — Както аз виждам нещата…
— Ей, побързай! — обезпокои се господин Лале. — Вече е на една стъпка от нас!
— … както аз виждам нещата, господин Лале, аз съм дребен на ръст. Няма да имаш полза, ако стъпиш върху мен. Но ти си грамаден мъж, господин Лале. Не бих искал да гледам как страдаш.
Натисна спусъка. Не можеше да не улучи.
— Съжалявам — прошепна сред тежкото плискане на оловото. — Много съжалявам. Но не съм роден да се препека накрая.
Господин Лале отвори очи.
Наоколо беше тъмно, но над облаците май имаше звезди. И макар че въздухът беше застинал, чуваше се далечно сухо шумолене като от вятър в клоните на мъртви дървета.