— Защо? Те никога не свършват. — Захариса лекичко го потупа по бузата. — Мислиш си, че написаната дума трае вечно ли? Не е така. Цялото това вестникарство е… думи, които траят ден. Или седмица.
— И после ги захвърлят — добави Уилям.
— Може би някои остават. В главите на хората.
— Да, но хартията накрая стига до другия край… — многозначително подсказа Уилям.
— Ти какво очакваше? Не са книги, а… думи, които идват и си отиват. Хайде, съвземи се малко.
— Имаме проблем.
— Какъв?
— Не ни стигат парите за нова преса. Бараката изгоря. Изхвърчахме от бизнеса. Свършено е с нас. Е, проумя ли?
Тя сведе поглед.
— Да — потвърди послушно. — Надявах се ти още да не си разбрал.
— А бяхме толкова близо… На крачка. — Извади бележника си от джоба. — С това щяхме да се развихрим. Изрових почти цялата история. А вече мога само да го дам на Ваймс…
— Къде е оловото?
Уилям се озърна. Бодони клечеше до съсипаната преса и се опитваше да погледне под нея.
— Няма и помен от оловото!
— Трябва да е все някъде — обади се Добровръх. — Доколкото знам, двайсет тона олово не стават да си ходят, защото им е писнало.
— Сигурно се е стопило — предположи Бодони. — Има застинали локвички по пода…
— Мазето — прозря Добровръх. — Я помогнете!
Джуджето награби овъглена греда.
— Идвам! — Уилям заобиколи окаяното си бюро. — И без това тук нямам какво да правя…
Впи пръсти в купчината отломки и дръпна…
Господин Шиш изскочи от ямата като повелител на демоните. Около него се виеха димни струи и гърлото му бълваше неспирен писък. Надигаше се неумолимо, отхвърли Добровръх с един замах и ръцете му се събраха около гърлото на Уилям, който се тръшна по гръб.
Удари се в бюрото и го прониза болка от нещо остро, забило се в ръката му. Нямаше време обаче да мисли за отминалата болка. Защото друга вече запълваше цялото му бъдеще. Лицето на създанието пред него беше само на педя, а зейналите очи гледаха през жертвата в нещо ужасно и пръстите му се свиваха все повече.
Уилям не бе и помислял, че някога охотно ще употреби изтъркана фраза от рода на „пръсти като клещи“, но докато съзнанието му се превръщаше в нажежен до червено тунел, вътрешният редактор се обади: „Да, точно сравнение заради механичния натиск, който…“
Очите пред него се кръстосаха. Писъкът секна. Съществото заподскача приклекнало.
Уилям забеляза, че и Захариса се отдръпна пъргаво.
Вътрешният редактор забърбори в захлас, докато наблюдаваше как Уилям я е зяпнал. „Тя срита мъжа в… А бе, сещаш се. Ето ти го влиянието на всички онези смешни зеленчуци.“
А той трябваше да получи своята История.
Надигна се и трескаво размаха ръце към джуджетата, вдигнали брадвите.
— Чакайте! Чакайте! Вижте… вие… ъ-ъ… Брат Шиш…
Болката пак го раздруса и той видя с ужас, че от ръкава му зловещо стърчи дългият пирон за забучване на хартийки.
Господин Шиш се старееше да съсредоточи погледа си върху момчето, което стискаше ръката си, но сенките не му позволяваха. А й вече не беше уверен, че е жив. Ами да! Това е то! Сигурно е мъртъв! Облаци дим, наоколо крещят, незнайни гласове му шепнат в ухото. Трябва да е някакъв ад, но… аха! Той си имаше и обратен билет…
Успя да се изпъчи. Измъкна изпод ризата си картофа на покойния господин Лале и го вдигна високо.
— И’м си к’т’ф. Вс’к м’е наред, а?
Уилям се блещеше към опушеното лице с кръвясали очи и страшна тържествуваща усмивка. После се вторачи в изсъхналия картоф на връвчица. В момента и той имаше не по-здрав досег с действителността от господин Шиш. Щом му показваха картоф, случката можеше да има един-единствен смисъл.
— Ъ-ъ… Не е много смешен, бих казал — промърмори и пак трепна, щом се помъчи да извади пирона.
И последният влак на мисълта дерайлира в главата на господин Шиш. Пусна картофа и с движение, подчинено само на инстинкта, извади дълъг кинжал изпод сакото си. Фигурата пред него избледняваше в поредната сянка сред множество други. Замахна бясно.
В този миг Уилям издърпа от ръката си дългото парче метал, ръката му се отплесна…
… и това беше последното, което господин Шиш осъзна во веки веков.
Суграшицата още съскаше по гаснещата жарава.
Уилям гледаше сгърченото от недоумение лице. Светлината в очите отсреща угасна и нападателят тупна на земята, стиснал яростно картофа.
— О… — промълви отнесено Захариса. — Ти забучи и него на пирона…
От ръкава на Уилям се процеждаше кръв.
— Аз… ъ-ъ… май имам нужда от превръзка.
Тя се втурна към него, разкъсвайки ръкава на блузата си.
— Не мисля, че е чак толкова зле — заотстъпва Уилям.