Смърт върна и последния часовник в редицата, която избледня във въздуха.
— ТОВА БЕШЕ. ИНТЕРЕСНО, НАЛИ? И СЕГА КАКВО, ГОСПОДИН ЛАЛЕ? ГОТОВ ЛИ СИ ДА ТРЪГНЕШ?
Фигурата седеше на студения пясък и гледаше в краката си.
— ГОСПОДИН ЛАЛЕ? — повика го пак Смърт.
Вятърът развя робата му и от нея се проточи дълга ивица мрак.
— Значи… трябва да се покайвам, ама много?…
— О, ДА. ТОЛКОВА Е ЛЕСНО ДА ИЗРЕЧЕШ ДУМАТА. ТУК ОБАЧЕ ТЯ ИМА СМИСЪЛ. И… ТЕЖЕСТ.
— Ъхъ. Вече знам. — Господин Лале вдигна глава. Очите му бяха зачервени, лицето — подпухнало. — Ама като гледам… за да се покайвам достатъчно… доста ще се проточи…
— ДА.
— Е… колко време имам?
Смърт огледа странните съзвездия.
— ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА.
— Ъхъ… Ами тъй май е най-добре… Може пък като свърша, вече да няма свят, дето да се връщам.
— ДОКОЛКОТО ЗНАМ, НЕ Е ТОЧНО ТАКА. ОСВЕДОМЕН СЪМ, ЧЕ ПРЕРАЖДАНЕТО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ В КОЙТО И ДА Е МОМЕНТ. КОЙ ТВЪРДИ, ЧЕ ЖИВОТИТЕ СЕ РЕДЯТ В ЛИНИЯ?
— А-а, казваш… че може да се родя преди тоя живот дето мина ли?
— ДА.
— Що ли не се намеря и не се затрия — смотолеви господин Лале и пак заби поглед в пясъка.
— НЕ МОЖЕ. НЯМА ДА ПОМНИШ. А И В НОВИЯ ЖИВОТ МОЖЕ ДА СИ СЪВСЕМ ДРУГ.
— И тъй ще е добре…
Смърт потупа по рамото господин Лале, а той се сви.
— СЕГА ТРЯБВА ДА ТЕ ОСТАВЯ…
— Хубава коса си имате — проточено изрече господин Лале. — По-свястно изковано сребро не съм виждал.
— БЛАГОДАРЯ ТИ. НАИСТИНА СТАНА ВРЕМЕ ДА СИ ВЪРВЯ. НО ПОНЯКОГА ЩЕ МИНАВАМ ОТТУК. И ВРАТАТА МИ — добави Смърт — ВИНАГИ Е ОТВОРЕНА.
Отдалечи се. Прегърбената фигура се смали и потъна в мрака, но изникна нова, хукнала лудешки по повърхността, която не беше точно пясък.
Размахваше картоф, окачен на връв. Спря, щом видя Смърт, и за негово изумление се озърна плашливо. Това се случваше за пръв път. Хората, които заставаха лице в лице със Смърт, преставаха да се тревожат какво друго има зад гърбовете им.
— Някой гони ли ме, а? Виждаш ли някого?
— АМИ… НЕ. ТИ ОЧАКВАШЕ ЛИ ДА ИМА НЯКОЙ?
— Ох, добре. Значи никой, а? Добре! — Господин Шиш се изпъчи. — Ъхъ! Хей-хей! Виж, имам си картоф!
Сиянието в очните кухини на Смърт мигна. Той бръкна под робата си, извади пясъчен часовник и го погледна.
— ГОСПОДИН ШИШ?… ДА, ДРУГИЯТ… ОЧАКВАХ ТЕ.
— Аз съм, да! Нося си картофа и много се разкайвам за всичко!
Господин Шиш вече се чувстваше безметежен. По планините на безумието се срещат и мънички плата на разсъдливостта.
Смърт се взря в налудничаво ухиленото лице.
— ЗНАЧИ СЕ РАЗКАЙВАШ, ТАКА ЛИ?
— Да, бе, да!
— ЗА ВСИЧКО ЛИ?
— И още как!
— ЗАЯВЯВАШ, ЧЕ СЕ РАЗКАЙВАШ? ТУК И СЕГА?
— Правилно. Бързо чатна. А сега защо не ми покажеш как да се върна…
— НЕ БИ ЛИ ИСКАЛ ДА РАЗМИСЛИШ?
— Хайде без пазарлъци. Искам каквото ми се полага. Нося си картофа. Погледни, де.
— ВИЖДАМ.
Смърт бръкна под робата си. На господин Шиш му се стори в първия миг, че вижда негово умалено копие. После зърна мишия череп, щръкнал изпод черната качулка.
Смърт се ухили.
— ЗАПОЗНАЙ СЕ С МОЕТО МАЛКО ПРИЯТЕЛЧЕ.
Смърт на плъховете посегна и издърпа връвта с картофа от ръката му.
— Ей…
— НЕ РАЗЧИТАЙ САМО НА КОРЕНОПЛОДНИТЕ. НЕЩАТА НЕ ВИНАГИ СА КАКВИТО ИЗГЛЕЖДАТ. НО НЕКА НИКОЙ НЕ КАЖЕ, ЧЕ НЕ ЗАЧИТАМ ПРАВИЛАТА. — Щракна с пръсти. — ВЪРНИ СЕ, КЪДЕТО ТИ Е МЯСТОТО…
За миг сини искрички затрепкаха около втрещения Шиш, после той изчезна.
Смърт въздъхна и поклати глава.
— У ДРУГИЯ ИМАШЕ НЕЩО… КОЕТО Е МОГЛО ДА БЪДЕ ПО-ДОБРО. НО ТОЗИ… — Въздъхна още по-тежко. — КОЙ ЗНАЕ КАКВО ЗЛО Е СПОСОБНО ДА ТАИ ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ?
Смърт на плъховете за миг престана да гризе картофа.
— ПИСУК.
Смърт снизходително махна с ръка.
— ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ АЗ ЗНАМ. ПИТАХ СЕ ДАЛИ ИМА ОЩЕ НЯКОЙ.
Уилям притичваше от вход до вход. Скоро се усети, че е избрал твърде заобиколен път към дома си. Някой би помислил, че не гори от желание да отиде там.
Бурята се поукроти, макар че от шапката му още отскачаха дребни парчета градушка. По-едрите бяха затрупали улиците. Каруците се пързаляха, пешеходците се притискаха до стените.
Въпреки пламналата си глава извади бележника и записа: „Грдшк клкт тпк за голф?“ Напомни си да премери колко е голяма топка за голф. Вече започваше да осъзнава, че читателите може и да са настроени равнодушно към въпроса за гузната съвест на политиците, но веднага настръхват, ако някой сбърка в описанието на природен катаклизъм.