Спря на Бронзовия мост и се потули под един от дървените хипопотами. Градушката плющеше по мудната река, която тихо я засмукваше.
Стихията отминаваше.
Почти през целия досегашен живот на Уилям лорд Дьо Слов бе далечна фигура, изправена до прозореца на кабинета си сред стени, запълнени с книги, които си оставаха непрочетени. А Уилям стърчеше насред великолепния, но протрит от вековете килим, и слушаше… предимно кипяща злоба, прецени сега. Мнението на господин Уайндлинг, облечено в по-скъпи думи.
Най-лошо от всичко беше, че лорд Дьо Слов не можеше да сгреши. Не беше способен да си представи, че в личната му география има и такава територия. А който му противоречеше, беше опасно луд или просто не заслужаваше внимание. Нямаше как да се впуснеш в спор с лорд Дьо Слов. Това би означавало излагане на доводи и убеждаване чрез логика. С бащата на Уилям можеше да има само гръмогласно надвикване.
Лорд Дьо Слов изричаше думите с такъв тон и сила, че ги превръщаше в юмручни удари, но никога не прибягваше до истинско насилие.
За това си имаше подчинени.
Но нали дори баща му не би могъл да прояви такава тъпота?
Уилям се зачуди не е ли по-добре да остави всичко в ръцете на Стражата. Каквото и да говореха за Ваймс обаче, той всъщност разполагаше с шепа стражници срещу неизброими влиятелни врагове, корените на чието родословие тънеха в хилядолетията, а честта им подхождаше най-добре за схватка на улични кучета.
Не. И Уилям беше Дьо Слов. Стражата беше за останалите, които не се справяха сами с проблемите си. Пък и какво би могло да му се случи?
Толкова разнообразни неприятности, каза си, щом закрачи нататък, че не знаеше коя от тях е най-страшната.
Същинска галактика от свещи сияеше насред залата. В потъмнелите огледала наоколо те приличаха на ята дълбоководни риби.
Уилям мина покрай съборени кресла. Но едно още стоеше зад свещите.
Спря.
— А… Уилям — изрече глас от креслото.
После лорд Дьо Слов бавно разгъна дългурестото си тяло и се изправи в осветения кръг.
— Татко…
— Предположих, че ще дойдеш тук. И майка ти обичаше това място. Естествено в онези дни изглеждаше… другояче.
Уилям си замълча. Тогава наистина беше различно.
— Според мен е време да сложим край на тези глупости — осведоми го лорд Дьо Слов. — Не си ли съгласен?
— Мисля, че краят им бездруго наближава.
— Но не ми се вярва, че говорим за едно и също.
— Не знам какво си мислиш, че аз мисля — сподели Уилям. — Само искам да чуя истината от теб.
Лорд дьо Слов въздъхна.
— Истината ли? Взех присърце добруването на града. Някой ден ще ме разбереш. Ветинари ни съсипва.
— Да-а… Вече затъваме в неразборията — подхвърли Уилям и се изненада, че гласът му още не се е разтреперил. — Нали всеки го казва? „Направих го с най-добри намерения. Целта оправдава средствата.“ Все същите думи всеки път.
— В такъв случай не ти ли се струва, че е време да имаме управник, който се вслушва в гласа на хората?
— Може би. Кои хора по-точно?
Благото изражение на лорд Дьо Слов се промени. Уилям не бе и очаквал да се запази толкова дълго.
— Ще напишеш всичко в своето хартиено парцалче, нали?
Уилям мълчеше.
— Знаеш, че нищо няма да докажеш.
Уилям влезе в кръга от светлина и извади бележника си.
— Събрах достатъчно доказателства. Само това има значение. Останалото ще бъде установено при… разследването. Известно ли ти е, че наричат Ваймс „териера на Ветинари“? А териерите ровят упорито и не пускат.
Лорд Дьо Слов стисна дръжката на сабята си.
И Уилям се чу да казва безмълвно: „Благодаря ти. Много ти благодаря. Чак досега не исках да повярвам…“
— Ти не знаеш що е чест, нали? — изсумтя баща му, макар и все още с вбесяващо хладнокръвие. — Ами публикувай и върви по дяволите. И Стражата да върви по дяволите. Не сме давали заповед за…
— Не съм и предполагал това — прекъсна го Уилям. — Само си изразил желанията си, а с подробностите са се заели хора като Шиш и Лале. Нека други си цапат ръцете.
— Като твой баща ти заповядвам да прекратиш тази… тази…
— А преди ми заповядваше да казвам истината.
— О, стига, Уилям! Не бъди такъв наивник.
Уилям затвори бележника. Думите по-лесно идваха на езика му. Бе скочил от покрива и откри, че може да лети.
— И за коя истина си ми говорил? Онази, толкова скъпоценната, че трябва да я обградиш със защитна стена от лъжи ли? Или другата, която е по-странна от измислицата? А може би истината, която още си обува ботушите, докато лъжата е обиколила света? — Той доближи баща си. — Любимият ти израз, нали? Вече няма значение. Господин Шиш май се е канил да те изнуди. Трябва да ти кажа, че ще последвам примера му, какъвто ще наивник да съм. Незабавно ще напуснеш града. Не вярвам това да те затрудни. И ти препоръчвам да се надяваш нищо да не сполети нито мен, нито някой от сътрудниците или познатите ми.