Юмруците му сякаш се превърнаха в гъста мъгла и заудряха по човека като боксов чувал. Ото се изпъчи, когато мъжът падна, и почти разсеяно замахна настрани, посрещайки четвъртия пристав с юмрук в брадичката. Онзи дори завъртя един пирует във въздуха.
Всичко се случи за броени секунди. И когато Уилям успя да кресне, беше късно.
Ото огледа острието на сабята, забило се прекалено навътре в гърдите му.
— О, вижте замо… Да зи призная, на тази работа прозто не узпявам да понозя някоя риза повече от два дена.
Обърна се към отстъпващия лорд Дьо Слов и изпука с кокалчетата на пръстите си.
— Махни това нещо от мен! — нададе вопъл негова светлост.
Уилям врътна глава.
— О, така ли? — подхвърли Ото, настъпвайки към лорда. — Змятате ме за „нещо“? Нека да потвърдя правотата ви… — Сграбчи куртката на лорд Дьо Слов и го вдигна с една ръка. — Имаме зи хора като ваз и в нашия край. Тъкмо те подзтрекават тълпите. Дойдох в Анкх-Морпорк и ми казаха, че тук е различно, но взъщнозт навзякъде е едно и зъщо. Винаги има проклетници като ваз! А зега какво да ви правя? — Посегна към своя елек и откъсна черната лентичка. — И без това не харезвам онова противно какао.
— Ото!
— Да, Уилям? — обърна се вампирът. — Какво желаеш?
— Престараваш се.
А лорд Дьо Слов пребледняваше. Уилям за пръв път го виждаше толкова откровено уплашен.
— О, така ли мизлиш? Опазяваш зе да не го захапя ли? Е, да ви захапя ли, гозподин лорд? Май не бива, защото Уилям змята, че зъм добър. — Свали малко лорд Дьо Слов и лицата им почти се опряха. — Но дали не трябва да зе попитам — а колко добър зъм? Или замо да зи задам въпроза… дали зъм по-добър от ваз?
Поколеба се миг-два и с рязко движение придърпа лорда към себе си.
Много кротко го целуна по челото и пусна треперещия мъж на пода. Потупа го по главата.
— Взъщнозт какаото не е чак толкова лошо, а младата дама, която звири на хармониума, чезтичко ми намига.
Вампирът отстъпи встрани.
Лорд Дьо Слов отвори очи и впи поглед в Уилям.
— Как смееш да…
— Млъкни — скастри го Уилям. — Сега ще ти опиша какво предстои. Няма да назовавам имена. Това е решението ми. Не искам да се окаже, че моята майка е била омъжена за изменник. Мислех си и за Рупърт. И за сестрите си. И за себе си. Ще опазя името. Вероятно постъпвам много лошо, но така ще бъде. И както се оказва, отново няма да те послушам. Няма да кажа истината. Не и цялата истина. Бездруго си знам, че който иска да я научи, скоро ще изрови всичко. И се осмелявам да предположа, че всичко ще бъде уредено тихомълком. Нали разбираш… Както ти го правиш.
— Изменник ли? — прошепна лорд Дьо Слов.
— Такъв ще бъдеш в очите на хората.
Лордът кимна като човек, който се е омотал в неприятен сън.
— Не бих и помислил да взема парите. Радвай им се… синко. Защото… няма никакво съмнение, че и ти си от рода Дьо Слов. Желая ви приятен ден.
Обърна им гръб и след няколко секунди далечната врата изскърца и се затвори тихо.
Уилям се довлече до една колона, за да се облегне. Целият се тресеше. Припомни си разговора. Мозъкът му май нито за миг не бе стъпвал по земята.
— Добре ли зи? — попита Ото.
— Гади ми се, но… ами добре съм си. Що за твърдоглав, себичен, нагъл…
— О, ти имаш и дозтойнзтва — прекъсна го вампирът.
— Говоря за баща си.
— Така ли…
— И винаги е толкова сляпо убеден в правотата си…
— Извинявай, още ли говориш за баща зи?
— Нима намекваш, че съм като него?
— О, не! Напълно различен зи. Абзолютно. Изобщо не виждам прилика.
— Нямаше нужда да прекаляваш! — Уилям се укроти насила. — Впрочем казах ли думата „благодаря“?
— Не зи я зпоменавал.
— Олеле…
— Но забеляза, че зи я пропузнал, значи няма проблеми — увери го вампирът. — З взеки ден зтаваме по-добри във взичко. Между другото имаш ли нещо против да измъкнеш тази забя от мен? Що за злабоумен би зе надявал да убие вампир зъз забя? Замо ми зъзипват дрехите.
— Чакай, ще ти помогна…
Уилям предпазливо издърпа оръжието.
— А може ли да включа тази риза в разходите зи?
— Според мен е съвсем редно.
— Добре. Взичко звърши, време е за награди и медали — весело се обнадежди вампирът и си оправи елека. — Е, няма за какво да зе тревожиш.
— Напротив, тепърва ще има — възрази Уилям. — Струва ми се, че ще разглеждам Участъка на Стражата отвътре след по-малко от час.
По-точно минаха едва четиридесет и три минути, а Уилям вече „съдействаше на Стражата в разследването“ — според собствения му вестникарски стил.