От другата страна на бюрото Ваймс старателно довършваше четенето на „Вестника“. Уилям знаеше, че Командирът на Стражата протака нарочно, за да го изнерви.
— Да ви помогна ли с по-дългите непознати думи? — предложи охотно.
— Чудесна работа — не се хвана Ваймс. — Но трябва да науча още. Имам нужда от имената. И си мисля, че ти ги знаеш. А къде са се срещали? Ей такива дреболийки. Длъжен съм да ги знам.
— Някои подробности останаха загадка и за мен — отвърна Уилям. — Все пак събрахте предостатъчно факти, за да освободите лорд Ветинари.
— Искам да науча още.
— Няма да е от мен.
— Хайде де, господин Дьо Слов! В този случай играем в един отбор!
— Не. Случайно сме в два отбора, които се мъчат да вкарат гол в една и съща врата.
— Господин Дьо Слов, по-рано днес ти нападна един от моите служители. Да ти обясня ли точно колко си закъсал?
— Господин Ваймс, очаквах повече от вас — поклати глава Уилям. — Да не твърдите, че съм нападнал униформен служител на Стражата? Който ми се е представил официално?
— Внимавай, господин Дьо Слов…
— Преследваше ме върколак, Командир Ваймс. И се погрижих… да му попреча колкото е необходимо, за да се отърва от него. Бихте ли желал да обсъдим разногласията си публично?
„Аз съм един наперен, лъжлив, високомерен гадняр. И имам страхотна дарба за това…“
— Значи не ми оставяш друг избор, освен да те арестувам за укриване…
— Настоявам да се срещна с адвоката си — натърти Уилям.
— Сериозно? И за кого от тях се сети в този късен час?
— Господин Въртел.
— Въртел?! Надяваш се, че ще дойде чак дотук заради теб!
— Знам, че ще дойде. Доверете ми се.
— Е, стига… — усмихна се Ваймс. — Необходимо ли е? Нали всеки гражданин е длъжен да помага на Стражата?
— Не знам. Известно ми е само, че това е мнението на Стражата. Никога не съм го виждал в писмен вид. Но пък аз не знаех доскоро и че Стражата има право да следи невинни хора.
Видя как усмивката отсреща се смръзна.
— Беше за твое добро — изръмжа Ваймс.
— Не знаех, че е ваша работа да решавате кое е добро за мен.
Този път Ваймс заслужи малка награда.
— Няма да ме водиш за носа… Но имам основание да подозирам, че укриваш информация, отнасяща се за тежко престъпление, а това е нарушение на закона.
— Господин Въртел ще измисли нещо. Обзалагам се, че има подходящ прецедент. Ще се върне стотици години назад. Патрициите винаги са се уповавали на прецедентите. Господин Въртел ще рови неуморно. Години наред, ако се наложи. Така е стигнал до сегашното си положение. С ровене.
Ваймс се наведе към него.
— Между нас казано, но без да си вадиш бележника, господин Въртел е лукав труп, който може тъй да изкриви закона — доколкото изобщо го имаме, — че да си направи пръстен от него.
— Точно — съгласи се Уилям. — И той е моят адвокат. Гарантирам.
— И защо господин Въртел би решил да те защити? — вторачи се Ваймс.
Уилям устоя на погледа му. „Вярно е. Аз съм син на баща си. И само трябва да се възползвам от това.“
— Може би защото е ревностен защитник на справедливостта — предложи обяснение. — Няма ли да пратите някого да го извика? Иначе трябва да ме пуснете.
Без да отделя погледа си от Уилям, Ваймс взе фунията на разговорната тръба, окачена отстрани на бюрото му. Подсвирна в нея и я поднесе към ухото си. Разнесоха се звуци като от мишка, молеща за милост в долния край на улук.
— Ята уипзи пойтл суп?
Ваймс заговори във фунията.
— Сержант, някой да се качи при мен, за да отведе господин Дьо Слов в килията.
— Суайдъл юмюмпуиппуип?
Ваймс въздъхна и остави фунията. Стана и отвори вратата.
— Фред, някой да се качи при мен, за да отведе господин Дьо Слов в килията! — кресна към долния етаж. — Засега решавам, че се нуждаеш от охрана заради собствената ти безопасност — подхвърли през рамо на Уилям.
— И от кого ме охранявате?
— Ами аз например изпитвам непреодолимо желание да ти прасна един по ухото. Подозирам, че има и други, но им липсва моето самообладание.
Всъщност в килиите беше същинско царство на спокойствието. Нарът се оказа удобен. Стените бяха изпъстрени с надписи и Уилям си запълни времето с поправяне на правописните грешки.
Отново отключиха вратата. Невъзмутим стражник отведе Уилям обратно в кабинета на Ваймс.
Господин Въртел чакаше там. Кимна безстрастно на Уилям. Командир Ваймс седеше пред малка, но зловеща на вид купчинка хартии и гледаше примирено.
— Убеден съм, че вече нищо не пречи на господин Дьо Слов да излезе оттук — промълви адвокатът.