Ваймс вдигна рамене.
— Чудя се как не поискахте и да му връча златен медал и благодарствен свитък с винетки по ъглите. Определям му обаче гаранция от хиля…
— О? — Господин Въртел изпружи сив показалец.
Ваймс се начумери.
— Сто дол…
— О?
Ваймс изсумтя и бръкна в джоба си. Подхвърли един долар на Уилям.
— Ето — сопна се кисело. — Ако утре в десет сутринта не се явите при Патриция, ще си поискам парите. Доволен ли сте? — изгледа той Въртел…
— При кой Патриций? — уточни Уилям.
— Благодаря за остроумния отговор. Просто се явете там.
Господин Въртел мълча, докато не изведе новия си клиент на тъмната улица, но навън подхвана:
— Представих искане за exeo carco cum nihil pretii въз основа на olfacere violarum и sini plenis piscis. Утре ще заявя, че вие сте ab hamo, а в случай че това няма успех, ще…
— Миризма на виолетки ли? — прекъсна го Уилям, който си превеждаше на ум. — И джобове, пълни с риба?
— Намерих правно основание в дело отпреди шестстотин години, в което ответникът успешно обосновал тезата си, че макар в действителност да е бутнал ищеца в езерото, ищецът е излязъл от водата с пълни джобове риба и в крайна сметка е извлякъл полза — сухо обясни адвокатът. — Независимо от всичко останало ще изтъкна довода, че ако укриването на сведения от Стражата е престъпление, значи всеки в града е закононарушител.
— Господин Въртел, не бих искал да ме задължат да призная как и откъде съм се сдобил с информацията. Ако се наложи, ще бъда принуден да разкрия всичко.
Далечната лампа зад синьо стъкло над входа на Участъка придаваше болнав вид на адвоката.
— Убеден ли сте, че онези двамата са имали… съучастници?
— Не изпитвам и сянка на съмнение — заяви Уилям. — Всъщност всичко е… записано.
В този момент почти съжали адвоката. Но стигна само до „почти“.
— Това едва ли ще бъде в интерес на обществото — бавно произнесе господин Въртел. — Струва ми се, че сега е време за… помирение.
— Напълно съм съгласен. Затова съм сигурен, че ще се погрижите да не изливам всички тези слова в ухото на Командир Ваймс.
— Може да ви изглежда странно, но съществува прецедент от 1497 година, когато една котка успешно се…
— Добре. Освен това вие ще обсъдите хладнокръвно положението с Гилдията на гравьорите. Хладнокръвието ви е присъщо.
— Разбира се, ще направя всичко по силите си. Но сметката за услугите ми…
— Просто няма да я представите — увери го Уилям.
Едва сега пергаментните черти на господин Въртел се разкривиха от истинска болка.
— Значи pro bono publico? — изграчи той.
— О, да. Ясно е, че ще се трудите за благото на обществото. А каквото е добро за всички, естествено е добро и за вас. Не е ли прекрасно?
— От друга страна — подчерта адвокатът, — вероятно всеки има интерес да оставим този злополучен инцидент в миналото и аз с… хъм, радост ще положа усилия за това.
— Благодаря ви. Господин Скроуп вече е… Патриций, така ли?
— Да.
— Избран с гласовете на гилдиите ли?
— Да. Разбира се.
— Единодушно ли?
— Не съм длъжен да разгласявам…
Уилям изпружи показалец.
— О?
Господин Въртел се омърлуши още повече.
— Просяците и шивачките гласуваха за отлагане на решението. Такава беше позицията и на перачките, и на екзотичните танцьорки.
— Да видим… Значи Кралица Моли, госпожа Палм, госпожа Яхърска и госпожица Дикси Вуум — изброи Уилям. — Колко интересно е живял лорд Ветинари…
— Не коментирам.
— А бихте ли казал, че господин Скроуп очаква с нетърпение да се заеме с разнообразните проблеми в управлението на града?
Господин Въртел обмисли въпроса.
— Да, допускам, че е така.
— И сред тези проблеми не най-маловажният е несъмнената невинност на лорд Ветинари? Следователно виждаме много голям въпросителен знак над назначението на самия господин Скроуп. Бихте ли го посъветвал да изпълнява задълженията си, само след като се снабди с няколко резервни комплекта долно бельо? Не е нужно да отговаряте…
— Не е сред правомощията ми да съветвам събранието на гилдиите да отмени законно взето решение, дори ако е установено, че то е взето въз основа на… подвеждаща информация. Не е мое задължение и да съветвам господин Скроуп при избора на бельо.
— Ще се видим утре, господин Въртел.
Уилям сякаш едва успя да се тръшне на леглото си, а вече беше време да става. Опита се да прогони съня със студена вода, смени си ризата и предпазливо слезе на закуска. Седна пръв до масата.
Тегнеше обичайното мълчание, докато и другите квартиранти заемат местата си. Повечето поначало не отваряха уста, ако нямаха какво да кажат. Но когато господин Макълдъф се настани на стола, извади от джоба си броя на „Вестника“.