— Не продаваха моя — обясни, докато го разгръщаше, — та затова взех този.
Уилям се прокашля.
— Нещо лови ли окото?
И без да става, виждаше своето заглавие, изписано с огромни главни букви:
— Я гледай… На лорд Ветинари ще му се размине — съобщи господин Макълдъф.
— Ама разбира се — реагира господин Проун. — Хитър човек, както чувам.
— А, кучето било живо и здраво — изясни си господин Макълдъф.
На Уилям му идваше да го сграбчи за раменете и да го разтърси заради бавното четене.
— Това е добре — успокои се госпожа Еликсирска, която сипваше чай в чашите им.
— Друго няма ли? — не се стърпя Уилям.
— Е, има доста за политиката — призна господин Макълдъф. — Като гледам, изсмукали са си го от пръстите.
— Днес няма ли някой забавен зеленчук? — разочарова се господин Картрайт.
Господин Макълдъф внимателно огледа останалите страници.
— Няма.
— В нашата фирма обмисляме дали да не се свържем с човека, за да предлагаме на пазара неговите семена — оповести господин Картрайт. — Хората тъкмо такива стоки харесват. — По навик долови погледа на госпожа Еликсирска и добави припряно: — Само зеленчуците, подходящи за цялото семейство, разбира се.
— Да, хубаво е човек да се посмее — сериозно отбеляза хазяйката.
Уилям за миг обмисли въпроса, дали господин Уинтлър би успял да отгледа неприличен грах. И още как…
— Струва ми се, че е важно дали лорд Ветинари е виновен или не.
— Да, де, ама за онези, които се занимават с тези неща — съгласи се господин Макълдъф. — Хич не се сещам нас какво ни засяга.
— Но нали… — започна Уилям.
Госпожа Еликсирска разсеяно оправи прическата си.
— Открай време си мисля, че лорд Ветинари е много привлекателен мъж. — Смути се, когато всички я зяпнаха. — Тоест… само малко съм изненадана, че няма и лейди Ветинари. Ъ-хъм…
— О, нали знаете какво се говори… — подхвърли господин Уайндлинг.
Чифт ръце се стрелнаха над масата, сграбчиха реверите на слисания мъж и го придърпаха само на педя от лицето на Уилям.
— Аз не знам какво се говори, господин Уайндлинг! — кресна оглушително Уилям. — Но вие знаете какво се говори! Защо не ни просветите, а? И защо не споделите кой ви каза?
— Господин Дьо Слов, моля ви! — възмути се хазяйката.
Господин Проун дръпна настрана чинията с препечените филийки.
— Искрено съжалявам, госпожо Еликсирска — промълви Уилям, без да пуска жертвата си, — но искам най-после да науча какво се говори и как го узнават. Е, господин Уайндлинг?
— Ами говори се, че имал приятелка, която е много видна особа в Юбервалд — промърмори господин Уайндлинг. — И ще ви бъда много благодарен, ако ме пуснете!
— Това ли е всичко? Какво толкова страшно видяхте? С целия Юбервалд сме в приятелски отношения!
— Да, но нали знаете какво се говори…
Уилям го тръшна на стола му, но остана прав и задъхан.
— Е, аз пък написах статията във „Вестника“! — заговори троснато. — И това е, което аз имам да кажа! Аз! Защото узнавам разни неща, проверявам ги, а разни хора, които все вмъкват думичката „…ано“, се мъчат да ме убият! И не съм братовчедът на зетя на човека, с когото си приказвате в кръчмата! Не съм някакъв тъп разпространител на слухове, с които само разстройвам хората! Помнете това, когато пак подхванете старата песничка „Говори се“! И след час трябва да съм в двореца, за да се срещна с Командир Ваймс, с Патриция, който и да е той в момента, и с още мнозина, за да разнищя докрай тази бъркотия! Няма да е приятно, обаче трябва да го направя, защото исках да знаете нещата, които са важни! Съжалявам за чайника, госпожо Еликсирска, но дръжката сигурно може да се залепи…
В тишината господин Проун взе вестника.
— Вие ли пишете това?
— Да!
— Аз… такова… мислех си, че те си имат специални хора за тази работа…
Всички глави пак се завъртяха към Уилям.
— Няма никакви „те“. Само аз и една млада дама. Ние пишем всичко!
— Но… кой ви казва какво да има във вестника?
Пак се вторачиха в Уилям.
— Ние просто… решаваме.
— Ами… вярно ли е онова за големите сребристи дискове, които отвличат хора?
— Не!
Господин Картрайт изненада Уилям, като вдигна ръка.
— Кажете, господин Картрайт.
— Имам особено важен за мен въпрос, господин Дьо Слов, понеже знаете толкова неща…
— Слушам ви.
— Имате ли адреса на човека, който отглежда смешните зеленчуци?