— Освен обществото, сър — вметна Уилям, който се напъваше да не загуби нишката на разговора.
— Значи то е нещо различно от обществеността и хората?
— Според мен въпросът е още по-сложен, сър.
— Очевидно. Да разбирам ли, че обществото не е същото като хората, които срещаме на улицата? И се оказва, че обществото се занимава с големите, умерени, разумни мисли, докато хората само се размотават и вършат дребни глупости?
— Така ми се струва. Признавам обаче, че явно е време да помисля още.
— Хъм. Интересно. Моят опит ми подсказва, че групи от умни и прозорливи хора са способни да родят извънредно глупави идеи. — Погледът на лорд Ветинари казваше недвусмислено: „Чета ти мислите, дори отпечатаните с най-дребния шрифт.“ — Е, вече виждам, че ви предстои бурно бъдеще, и не бих искал да го направя по-трудно, отколкото несъмнено ще бъде. Забелязвам, че се преустройвате…
— Ще си имаме семафорен пункт — гордо съобщи Захариса. — Ще получаваме съобщенията направо от централната кула. И откриваме свои бюра в Сто Лат и Псевдополис!
Веждите на Патриция се извиха.
— Виж ти… Още много деформирани зеленчуци ще станат известни на широката общественост. Очаквам с нетърпение да ги зърна.
Уилям реши, че не иска да се хване и на тази въдичка.
— Чудно е, че новините се наместват спретнато на страницата — отбеляза лорд Ветинари, наблюдавайки как Бодони подрежда набраните редове. — Никъде не остават пролуки. И всеки ден се случва нещо достатъчно важно, за да бъде поместено на първа страница. Странно… О, след „сдобивам“ трябва да има „се“…
Бодони рязко вдигна глава. Бастунът на лорд Ветинари изсвистя във въздуха и краят му спря над претъпкана с шрифт колона. Джуджето погледна отблизо, кимна и извади от джоба си малък инструмент.
„Прочете текста наопаки и огледално обърнат. А думата е забутана някъде в средата. Той обаче забеляза…“
— Онова, което се вижда наопаки, често се разбира по-добре, ако го четем обърнато огледално — сподели лорд Ветинари, почуквайки замислено брадичката си със сребърната топчеста дръжка на бастуна. — И във всекидневието, и в политиката.
— Как постъпихте с Чарли? — попита Уилям.
Патрицият го погледна с най-невинна изненада.
— Ами никак. Трябваше ли да му сторя нещо?
— Например да го затворите в най-дълбоката тъмница — недоверчиво се намеси Захариса, — да му нахлупите желязна маска на главата и да допускате при него само най-доверения тъмничар.
— А… Не мисля, че ще се случи — увери я усмихнат лорд Ветинари. — Макар че така се губи чудесна история за вашия вестник. Както научих, той вече е в Гилдията на актьорите. Разбира се, осведомен съм, че мнозина биха предпочели варианта с тъмницата. Все пак аз очаквам, че ще направи успешна кариера. На детски празници и подобни веселби.
— Как?… Като се представя за вас ли?!
— Несъмнено. Ще бъде забавно.
— Дали и вие няма да измислите някоя дребна поръчка за него, да речем, ако имате досадно задължение или трябва да позирате за портрет? — предположи Уилям.
— Хъм? — произнесе Патрицият.
Уилям си мислеше досега, че Ваймс има най-каменната физиономия на света, но в сравнение с негова светлост Командирът на Стражата беше същински клоун.
— Имате ли други въпроси, господин Дьо Слов?
— Ще имам още много — опомни се Уилям. — „Вестникът“ ще проявява буден интерес към градските дела.
— Колко похвално — отбеляза лорд Ветинари. — Ако се свържете с присъстващия тук Дръмнот, уверен съм, че ще намеря време да ви приема за интервю.
„Точната дума на точното място…“ Колкото и да му беше неприятно, Уилям знаеше, че неговите предтечи винаги са били сред първите в схватките. При всяка обсада, засада или безумна атака срещу окопан противник някой Дьо Слов е препускал в галоп към гибел или слава, понякога и към двете едновременно. Никой враг не беше прекалено силен, никоя рана — прекалено болезнена, никой меч — прекалено тежък за един Дьо Слов. Както и никой гроб не беше прекалено дълбок. Инстинктите се бореха с езика му, но той долавяше призрачното присъствие на своите прадеди, които го побутваха да се хвърли презглава в двубоя. Ветинари играеше твърде безцеремонно. „Добре де, като ще се мре, поне да е за достойна цел… Напред към гибел или слава, или към двете заедно!“
— Убеден съм, милорд, че когато ви се иска да ни дадете интервю, „Вестникът“ ще ви изслуша охотно. И ще го помести, стига да има свободно място.