Не се бе замислял колко шумно е тук, докато не настана тежка тишина. Дръмнот стискаше клепачи. Захариса изцъклено гледаше в стената. Джуджетата стояха като градински статуи.
Накрая лорд Ветинари наруши мълчанието.
— „Вестникът“? Тоест вие и младата дама? О, разбрах… Същото е като с обществото. Е, щом мога да помогна с нещо на „Вестника“…
— Ние ще останем неподкупни — добави Уилям.
Ясно му беше, че конят вече го носи по поле, осеяно с вълчи ями, но проклет да е, ако се остави да го покровителстват…
— Неподкупни… Драги господине, след като се убедих на какво сте способен напълно безплатно, не бих дръзнал да пусна дори едно пени в ръката ви. Не ви предлагам нищо освен благодарността си, което качество обаче е печално известно със своята мимолетност. О, хрумна ми една дреболия. Давам вечеря в тесен кръг, в събота вечерта. Някои предводители на гилдии, неколцина посланици… Признавам, скучно събитие, но дали вие и тази много решителна млада дама… извинете, всъщност имах предвид „Вестника“… бихте пожелали да присъствате?
— Аз не…
Уилям млъкна внезапно. Когато остро токче ти одере кожата на глезена, обикновено постига желаното въздействие.
— „Вестникът“ приема с радост — засия Захариса.
— Великолепно. В такъв случай…
— Аз обаче дръзвам да поискам една услуга, откровено казано — промърмори Уилям.
Ветинари се усмихна.
— Но, разбира се! Ако мога да бъда полезен с каквото и да било на „Вестника“…
— Дъщерята на Хари Краля се омъжва. Вие ще присъствате ли на сватбеното тържество?
Тайничко заликува — този път погледът на Патриция се изпразни просто защото нямаше с какво да бъде запълнен. Дръмнот обаче зашепна в ухото му.
— А, Хари Краля… — проточи лорд Ветинари. — Същинско въплъщение на духа, създал нашия град, какъвто го виждаме сега. Често изтъквам това, нали, Дръмнот?
— Няма съмнение, сър.
— Непременно ще присъствам. Предполагам, че същото ще сторят и много видни личности от града, нали?
Въпросът сякаш увисна изящно във въздуха.
— Ще се радвам да бъдат колкото се може повече — сподели Уилям.
— И ще има шествие с колесници, златни диадеми и прекрасни рокли? — промълви Патрицият може би на дръжката на бастуна си.
— В изобилие.
— О, да, убеден съм, че ще дойдат — подхвърли лорд Ветинари.
Уилям вече знаеше, че Хари Краля ще поведе дъщеря си към олтара край повече тузари, отколкото си е мислил, че някога ще види накуп. А макар че в света на Краля нямаше много място за букви, с числата той боравеше вещо. Съпругата му пък щеше да изпадне в щастлива истерия от чист пасивен снобизъм.
— А в замяна — изрече Патрицият — ви моля да не разстройвате Командир Ваймс… — той се прокашля — …повече от необходимото.
— Вярвам, че ще теглим задружно колата, сър.
Веждите на Ветинари пак се извиха.
— О, най-искрено се надявам да не сте прав. Задружното теглене на колата е цел на деспотизма и тиранията. Свободните хора теглят всеки в своята посока. — Той се усмихна. — Няма друг път за прогреса. Желая ви приятен ден.
Кимна им и излезе.
— Защо всички още се мотаете тук? — разсърди се Уилям, когато магията се разсея.
— Ами… ние още не знаем какво трябва да вършим — напомни посърналата госпожа Тили.
— Вървете и намерете неща, които хората биха искали да прочетат във вестника — нареди Захариса.
— И неща, които хората не биха искали да прочетат — добави Уилям.
— И да са интересни! — довърши тя.
— Като оня порой от кучета по-миналия месец ли? — уточни О’Бискит.
— Нямаше никакъв порой от кучета по-миналия месец! — сгълча го Уилям.
— Но…
— Едно кутре не е порой. И то падна от отворен прозорец. Я ме чуйте — не ни интересуват дъждове от домашни любимци, случаи на спонтанно самозапалване и отвличане на хора в смахнати летящи домакински съдове…
— … освен ако всичко това не се случи наистина — прекъсна го Захариса.
— Новините са необикновените случки…
— … и обикновените — допълни Захариса и смачка на топка дописката от Анкх-морпоркското дружество на любителите на смешни зеленчуци.
— Да, обикновените също — съгласи се Уилям. — Но новини има най-вече, когато някой някъде не иска да пуснете нещо във вестника…
— … освен когато и там ги няма — вметна Захариса.
— Новините са…
Всички чакаха учтиво, а той стоеше с отворена уста.
— Новините… ами има ги според случая — отсъди той. — Попаднете ли на новина, ще я познаете. Ясно ли е? Добре. Сега вървете да ми намерите новини.
— Малко рязък стана накрая — укори го Захариса, когато новоизлюпените репортери се изнизаха навън.