— Твърде… странно — сподели примигващият Уилям. — Стори ми се, че нещо много студено мина през мен.
— Вече зме зпозобни да зе взрем в тъмната зветлина и да я проучим, щом озтавихме звоето отвратително минало зад гърба зи и влязохме в яркото ново бъдеще, когато не мизлим за думата з „к“ по цял ден — отбеляза Ото, който пак човъркаше иконографа. Взря се отблизо в снимката, нарисувана от духчето, и погледна Уилям. — Е, хайде пак отначало…
— Може ли да я видя?
— Ще ме зазрамите. — Ото остави снимката на масата. — През цялото време бъркам.
— О, но аз само…
— Господин Дьо Слов, става нещо! — кресна Скалата, чиято глава почти затъмни отвора на капака.
— Какво?
— Ами в двореца. Убили някого!
Уилям изфуча нагоре по стълбичката. Захариса седеше пребледняла зад бюрото си.
— Някой наемен убиец да не е докопал Ветинари? — избълва Уилям.
— А-а… не — смънка момичето. — Не е… точно така.
В мазето Ото Вик пак взе иконографията, направена при тъмна светлина, и я огледа. Почегърта я с дългия си блед показалец, като че се опитваше да махне нещо.
— Чудна работа…
Знаеше, че духчето нищо не си е измислило. Беше напълно лишено от въображение. Не знаеше как да лъже.
Ото подозрително огледа голите стени на мазето.
— Има ли някой тук? Кой зи играе на шикалки з мен?
За щастие не последва отговор.
Тъмна светлина. Ох… Имаше всякакви теории за тъмната светлина…
— Ото!
Той вдигна глава, пъхайки снимката в джоба си.
— Да, гозподин Уилям?
— Събери си нещата и ела с мен! Лорд Ветинари е убил някого! Ъ-ъ… така се говори — поправи се Уилям. — И не може да е вярно.
Понякога Уилям си представяше цялото население на Анкх-Морпорк като тълпа, която само чака повод. През повечето време беше пръсната рехаво из целия град като огромна амеба. Но случеше ли се нещо, незабавно се събираше около мястото, досущ като едноклетъчно около храна, и улиците се препълваха с хора.
Сега гъмжилото растеше пред портата на двореца. Наглед множеството се събираше хаотично. Към групичката се присъединяваха поредните минувачи и тълпата нарастваше, придобиваше все по-сложна структура. Спираха каруци и колесници, за да научат возещите се в тях какво става. Невидимият звяр набираше мощ.
Този път Градската стража, а не дворцовата пазеше пред портата. И това беше първото затруднение.
— Защо зпираме? — не разбра Ото.
— Онзи пред портата е сержант Детритус — посочи Уилям.
— Аха, трол. Много за тъпи — сподели преценката си Ото.
— Но е трудно да ги залъжеш. Опасявам се, че ще бъда принуден да прибягна до истината.
— И защо зе надявате да узпеете?
— Той е полицай. Истината обикновено ги обърква. Не я чуват често.
Едрият трол ги наблюдаваше безстрастно, докато крачеха към него. Най-уместният за един полицай поглед. Нищо не издаваше, но натякваше безмълвно: „Виждам те и чакам кога ще сгазиш лука.“
— Добро утро, сержант — поздрави Уилям.
Кимането на трола подсказваше, че е готов да допусне като хипотеза наличието на утро в момента, а при определени обстоятелства за конкретни лица то вероятно е и добро.
— Трябва спешно да се срещна с Командир Ваймс.
— Тъй ли било?
— Да, непременно.
— А дали и той иска спешно да се срещне с вас? — Тролът се наведе да погледне отблизо. — Вие сте господин Дьо Слов, нали?
— Да. Работя във „Вестника“.
— Не го чета — заяви тролът.
— Така ли? Ще пуснем и издание с едър шрифт — промълви Уилям.
— Туй беше много смешен майтап — установи Детритус. — Ама колкото ще да съм тъп, аз решавам кой да остане пред портата, затуй… Ей, какво е намислил тоя вампир?
— Стойте така секундичка! — подвикна Ото.
УУУУФ.
— … олелеолелеолеле!
Детритус погледа Ото, който се търкаляше с писъци по калдъръма.
— Туй пък какво беше? — попита след малко.
— Той ви снима как не ме пускате да вляза в двореца — сподели Уилям.
Детритус се бе родил над линията на вечните снегове в далечна планина и за пръв път бе видял човек чак към петата си година. Въпреки това беше полицай до върховете на възлестите си пръсти и реагира подобаващо.
— Не може да прави тъй.
Уилям тутакси извади бележника си и моливът му застина в очакване над страницата.
— Бихте ли обяснил на нашите читатели защо не може?
Детритус се огледа обезпокоен.
— Къде ги тия читатели?
— Исках да кажа, че ще запиша каквото чуя от вас.
Принципите на полицейското поведение отново подсказаха правилния отговор на сержанта.