— Я гледай… Значи казваш, че ако направя каквото искаш от мен, ти пак ще правиш каквото си искаш?
— Само твърдя, сър, че лъжата ще обиколи света, преди истината да си обуе ботушите.
— Ха! Сега ли го съчини?
— Не, сър. Но и вие знаете, че е вярно.
Ваймс засмука пурата си.
— И ще ми покажеш какво си записал, тъй ли?
— Разбира се. Ще се погрижа да получите пръв съответния брой от вестника.
— Ясно ти е, че те питам дали ще ми го покажеш преди отпечатването на вестника.
— Откровено казано — не. Не мисля, сър, че е редно да го правя.
— Момче, аз съм Командирът на Стражата.
— Така е, сър. А аз не съм. И това е част от същината на въпроса, но все още си я изяснявам докрай.
Ваймс го позяпа малко, после заговори с леко променен глас.
— Три от прислужничките в двореца — все достойни жени — са видели лорд Ветинари около седем сутринта днес, след като ги е разтревожил упоритият лай на неговото куче. Той им казал… — Ваймс погледна бележника си. — … „Убих го, убих го, толкова съжалявам!“ Зърнали на пода тяло, което помислили за труп. Лорд Ветинари държал нож. Хукнали към долния етаж да повикат някого. Когато се върнали, не заварили негова светлост. Тялото било на Руфус Дръмнот, личния секретар на Патриция. Бил наръган с нож и изглеждал зле. При претърсването на двореца лорд Ветинари бил открит в конюшните. Намерили го изпаднал в безсъзнание. Имало оседлан кон. А в дисагите били открити… седемдесет хиляди долара… Капитане, всичко туй е адска тъпотия.
— Знам, сър — отвърна Керът. — Но такива са фактите, сър.
— Не са правилните факти! Тия са тъпите факти!
— Знам, сър. Умът ми не побира негова светлост да се опита да убие някого.
— А бе, ти луд ли си? — избухна Ваймс. — Аз пък изобщо не вярвам той да каже някога, че съжалява! — Обърна се рязко и сякаш се изненада, че пак вижда Уилям. — Е, какво сега?
— Сър, а защо негова светлост е бил в безсъзнание?
Ваймс вдигна рамене.
— Изглежда се е опитал да яхне коня. Единият му крак е слаб. Може да се е подхлъзнал… Ох, направо не вярвам, че плещя тия глупости. Пък и от мен — толкоз, схвана ли?
— Моля ви, бих искал да ви снимаме с иконографа — настоя Уилям.
— Защо?
Уилям се постара да мисли бързо.
— Така ще уверим гражданството, че вие лично ръководите разследването. Ето го и нашия иконографист. Ото!
— О, богове, скапан вамп… — започна Ваймс.
— Сър, той носи черната лентичка — прошепна навреме Керът.
Ваймс само изпухтя от досада.
— Добро утро — поздрави ги Ото. — Моля, не зе мезтете повече, така контразтът на зветлина и зенки е чудезен.
Разтвори пъргаво триногата на иконографа, надникна през окуляра и вдигна поставката със саламандър в клетка.
— Погледнете назам, моля…
Щрак.
БУУУУФ.
— Ох, че гну-у-ус!…
На пода се посипа прах, а насред облачето изпърха черна лентичка.
За миг всички се втрещиха, после Ваймс промърмори:
— Какво става тука, по дяволите?
— Според мен той прекали със светкавицата — предположи Уилям.
Наведе се и с трепереща ръка взе картончето, щръкнало от купчинката останки на покойния Ото Вик.
— „НЕ ИЗПАДАЙТЕ В ПАНИКА“ — прочете на глас. — „Дозкорошният притежател на тази картичка позтрада в дребно произшезтвие. Имате нужда от капка кръв от каквото и да било животно, от лопатка и четка.“
— Е, кухните са ей там — посочи Командирът на Стражата. — Върни му предишния вид. Не ща моите хора да го тъпчат тука.
— Последен въпрос, сър. Желаете ли да напишем, че всеки, който е забелязал нещо подозрително, трябва да ви го съобщи?
— В тоя град ли?! Цялата Стража няма да стигне, за да усмирим опашката от любители на дърдоренето. Само внимавай какво ще напишеш, друго не искам от тебе.
Двамата стражници се отдалечиха, Керът за миг се усмихна посърнало.
Уилям се зае да изстърже грижливо Ото от пода с два листа от бележника си. Сипа праха в торбичката, където иконографистът държеше разни принадлежности на занаята си.
И тогава го осени мисълта, че е сам (засега можеше да не брои Ото) в двореца и има разрешението на Командир Ваймс да е тук. Е, ако „кухните са ей там“ можеше да се тълкува като разрешение. Уилям обаче боравеше изкусно с думите. Казваше истината, но тя невинаги съвпада с искреността.
С торбичката в ръка намери задните стълби и накрая се озова в кухните, където цареше бъркотия.
Прислугата се щураше насам-натам със сащисания вид на хора, които не знаят какво да вършат, но не забравят, че им се плаща да вършат нещо. Уилям се прокрадна към една слугиня, която хлипаше и си бършеше очите с изцапана кърпичка.