— Извинете, госпожице, но имам нужда само от една капчица кръв… Ех, май не избрах най-подходящия момент — добави той нервно, когато момичето избяга с писък.
— Ей, ти какво рече на наш’та Рене? — изръмжа як мъжага, остави настрана поднос с топли питки и се вторачи в него.
— Вие да не сте пекарят? — невинно попита Уилям.
— Що, на какъв ти приличам?
— На приличен човек — тутакси изстреля Уилям.
Погледът срещу него омекна.
— Месар съм впрочем — обясни мъжът. — Пекарят се поболя. Ама ти що разпитваш?
— Командир Ваймс ме прати тук…
Уилям сам се слиса от лекотата, с която истината се превръщаше в почти пълно подобие на лъжа само защото я изричаше по най-удобния начин. Все пак отвори бележника си.
— Аз съм от „Вестника“. Вие…
— От вестника?! — възкликна месарят.
— Ами да. Вие видяхте ли…
— Ха, да знаете, че много се оплескахте с ония щуротии за зимата. Трябваше да напишете, че най-лоша беше зимата през Годината на Мравката. Да ме бяхте попитали. Всичко щях да ви обясня.
— Може ли да науча името ви?
— Сидни Кланси от „Сидни Кланси и Син“, на 39 години, улица „Съмнително прасе“, номер 11, доставчици на най-фина кучешка и котешка храна за достопочтеното гражданство… Що не си записвате?
— Лорд Ветинари да не яде храна за домашни любимци?!
— Както чувам, рядко се случва да яде. Ама доставям месо за кучето му. Само филе. Превъзходно. Продаваме най-висококачествени изделия, магазинът е отворен от шест сутринта до…
— А, за кучето му — отдъхна си Уилям. — Разбрах. Ъ-ъ…
Огледа гъмжилото. Някои от тези хора биха могли да му разкрият нещо, а той се улисваше в разговор с доставчик на кучешка храна. Да, обаче…
— Извинете, ще ми дадете ли мъничко парченце месо?
— За вестника ли?
— Да, в известен смисъл.
Уилям намери закътана ниша встрани от общото вълнение и предпазливо пусна капка кръв от прясната мръвка върху малката сива купчинка.
Прахът изригна във въздуха, превърна се във вихрушка от пъстри петънца и се преобрази в Ото Вик.
— Как зтана знимката? — веднага попита той. — Ох…
— Според мен беше сполучлива — успокои го Уилям. — Но куртката ви…
Част от единия ръкав бе придобила цвета и грапавината на килима, застлан в приемната зала, виждаха се мътночервени и сини шарки.
— Змезил зъм зе с праха по килима — досети се Ото. — Не зе тревожете, чезто зе злучва. — Помириса ръкава. — Виж ти, превъзходна пържола… Благодаря ви!
— Беше кучешка храна — призна правдолюбецът Уилям.
— Кучешка храна ли?
— Именно. Вземете си нещата и да вървим.
— Кучешка храна?!
— Нали сам казахте, че пържолата е превъзходна? Лорд Ветинари се отнася добре с кучето си. И няма защо да се оплаквате. Щом се случва често, по-уместно е да си носите шишенце с кръв за произшествия. Иначе околните ще правят за вас каквото им позволяват обстоятелствата.
— Е, да, да, благодаря… — смотолеви вампирът и се повлече след него. — Кучешка храна. Кучешка… Олеле… А накъде зме зе запътили?
— Към Правоъгълния кабинет, за да видим местопрестъплението — осведоми го Уилям. — Само се надявам да не са поставили на пост там някой умник.
— Ще загазим.
— Че защо? — учуди се Уилям.
Всъщност и той се безпокоеше, но… защо все пак? Общо взето, дворецът принадлежеше на града. На Стражата вероятно нямаше да й допадне, че е влизал, Уилям обаче усещаше и с костния си мозък, че градът не може се съобразява във всички случаи с предпочитанията на Стражата. Допускаше, че на нея би й харесало най-много, ако всички си седят вкъщи и си държат ръцете на масата, за да се вижда какво правят.
Вратата на Правоъгълния кабинет зееше широко. А на пост стоеше ефрейтор Нобс… ако отпуснатото облягане на стената се смята за стоене на пост. Тайничко пушеше цигара.
— О, тъкмо човекът, който ми е нужен! — възкликна Уилям.
И това беше вярно. Да завари тук Ноби надхвърляше и най-смелите му надежди.
Цигарата изчезна като с магия.
— Тъй ли? — изхърка Ноби, а от ушите му блъвна дим.
— Да, преди малко разговарях с Командир Ваймс, а сега бих искал да видя къде е извършено престъплението.
Уилям много разчиташе на това изречение. То като че подсказваше и думите „той ми разреши“, без да ги съдържа.
Ефрейтор Нобс се подвоуми, но първо зърна бележника, после и Ото. Цигарата пак се появи между устните му.
— А, вие да не сте от оня вестник?
— Познахте — похвали го Уилям. — Помислих си, че на хората ще им е интересно да научат как нашата храбра Стража се справя с този случай.