Ефрейтор Нобс изпъчи хилавите си гърди.
— Да ви се представя, господине — ефрейтор Ноби Нобс, вероятно на 34 години, в униформа от десетгодишен.
Уилям се почувства длъжен да запише поне нещо, но се запъна.
— Вероятно на 34 години ли?
— Господине, наш’то мамче не я биваше в броенето. Пък и не обръщаше внимание на такива дреболии.
— Вие ли дойдохте пръв на местопрестъплението?
— Не, господине, бях последен.
— И важната ви задача е да…
— … не пускам никого през тая врата, господине. — Ноби се помъчи да прочете написаното в бележника. — „Нобс“ се пише без „С“ отпред, господине. Чудно, че хората все я чуват тая буква, пък я няма. А той какво ще прави с тая кутия?
— Трябва да снимаме най-достойните мъже на Анкх-Морпорк — заяви Уилям, пристъпяйки полека към вратата.
Разбира се, това беше лъжа, но толкова очебийна, че не я слагаше в сметките. Все едно каза, че небето е зелено.
А ефрейтор Нобс едва не се зарея над пода от подемната сила на гордостта.
— Може ли да получа и една за мойто мамче?
— Узмивка, моля… — обади се Ото.
— Че аз се усмихвам.
— Без узмивка, моля.
Щрак.
УУУУФ.
— Аааргхаааргх…
Пищящият вампир винаги се превръща в център на вниманието. Уилям се шмугна в Правоъгълния кабинет.
И точно до вратата видя очертан с тебешир силует на пода. С цветни тебешири. Нямаше кой друг да е свършил тази работа освен ефрейтор Нобс, щом бе добавил лула, малко цветя и облачета към рисунката.
Въздухът направо вонеше на мента.
Имаше съборен стол.
И кошница, сритана в ъгъла с дъното нагоре.
Къса и зловеща на вид метална стрела стърчеше косо от пода. Вече й бе окачена табелка на Градската стража.
Тук имаше и едно джудже. Той… Не, поправи се Уилям, щом видя дебелата кожена пола и леко издължените токчета на железните ботуши — тя лежеше по корем и вземаше нещо от пода с щипци. Май бяха парчета от счупена стъкленица.
Озърна се към него.
— Ти от новаците ли си? Къде ти е униформата?
— Ами… ъ-ъ…
Джуджето присви очи.
— Значи не си стражник? Господин Ваймс знае ли, че си тук?
Пътят на правдивите по природа е като каране на велосипед с гащи от шкурка, но Уилям се вкопчи в един неоспорим факт.
— Преди малко говорих с него.
Само че джуджето не беше сержант Детритус, камо ли пък ефрейтор Нобс.
— И той ли ти каза да влезеш тук? — попита заядливо.
— Не в буквалния смисъл…
Джуджето устремно доближи вратата и я отвори ядосано.
— Тогава я да се мах…
— Ах, чудезен рамкиращ ефект! — зарадва се Ото от другата страна на вратата.
Щрак!
Уилям затвори очи.
УУУУФ.
— … охгадостох…
Този път Уилям успя да хване листчето, преди да е изпърхало на пода.
Джуджето зяпаше изцъклено. След миг обаче стисна устни и ги отвори пак, за да се сопне:
— Какво става тук, по дяволите?!
— Бихме могли да го наречем трудова злополука — предложи Уилям. — Почакайте, май ми остана малко от кучешката храна. Честно казано, трябва да се измисли по-удобен начин…
Измъкна мръвчицата от изцапаната хартийка и колебливо я пусна върху купчинката.
Прахът блъвна нагоре като фонтан и Ото примига.
— Как зтана? Да знимам ли пак? Но този път з обзкурографа!
— Я се разкарайте тозчас! — заповяда джуджето.
— О, моля ви… — Уилям погледна рамото й — … ефрейтор, позволете му да си свърши работата. Дайте му шанс в живота, а? В края на краищата той носи черната лента…
А зад нея Ото вадеше грозната, подобна на тритон твар от буркана.
— Вие двамата да не искате да ви арестувам? Нахълтахте по време на оглед на местопрестъплението!
— А за какво престъпление става дума? — избълва Уилям и отвори бележника си.
— Вън веднага, че ще ви…
— Бау — тихичко промълви Ото.
Земната змиорка изглежда беше доста напрегната. И вследствие на хилядолетна еволюция в среда с интензивна магия освободи за един миг тъма, достатъчна за цяла нощ. Мракът запълни стаята с непрогледна чернилка, украсена като с дантела от синкави и виолетови оттенъци. И на Уилям отново му се стори, че минава през него като водопад. После светлината нахлу обратно.
Джуджето се вторачи яростно в Ото.
— Това беше тъмна светлина, нали?
— А, и вие зте от Юбервалд… — подхвана той щастливо.
— Да. И не очаквах да я зърна тук! Вън!
Те профучаха покрай стреснатия ефрейтор Нобс, спуснаха се по широката стълба и изскочиха в заскрежения двор.
— Ото, не искаш ли да ми кажеш нещо? — настоя Уилям. — Тя май много се ядоса, когато ти направи втората снимка.