— Е, малко е трудно да зе обязни — неловко смънка вампирът.
— Да няма нещо вредно?
— О, не, няма никакво въздействие върху тялото…
— А върху психиката? — натърти Уилям, който твърде често си бе играл с думите, за да не забележи премълчаването.
— Може би зега моментът не е подходящ…
— Вярно. По-късно ще ми обясниш. Преди да опиташ отново този номер, разбрахме ли се?
Докато подтичваха по Ажурната улица, главата на Уилям бръмчеше. Само преди час се чудеше окаяно кои от тъпите писма да пусне във вестника, а светът му изглеждаше що-годе нормален. Но изведнъж се преобърна с главата надолу. Лорд Ветинари уж се опитал да убие някого, това обаче беше пълна глупост, щом жертвата още дишаше. Опитал се да избяга с голяма сума пари, но и това беше нелепо. Уилям изобщо не се затрудняваше да си представи как някой ще си присвои много пари и ще нападне някого с нож в ръка, но щом се помъчеше да натика Патриция в тази картинка, тя се разпадаше. Ами ментата? Кабинетът смърдеше на мента.
Напираха неизброими въпроси. Но погледът на ефрейтора в пола, когато го изгони от кабинета, подсказваше недвусмислено на Уилям, че няма да чуе повече отговори от Стражата.
А във въображението му вече надвисваше подобният на скелет силует на пресата. Все някак трябваше да съчини смислена история, и то веднага…
Щом влезе, натъкна се на бодрия господин Уинтлър.
— Какво ще кажете за тази смешна тиквичка, господин Дьо Слов?
— Защо… не я пъхнете някъде, господин Уинтлър?
— На едно мнение сте с уважаемата ми съпруга.
— Съжалявам, но той упорстваше и те дочака — прошепна Захариса, щом Уилям седна зад бюрото си. — Какво става?
— Ами и аз не знам…
Той впи поглед в драсканиците по страниците на бележника.
— Кого са убили?
— Ъ-ъ… никого… струва ми се…
— Е, поне това е утеха.
Захариса огледа пръснатите по бюрото й листчета.
— Опасявам се, че дойдоха още петима със смешни зеленчуци.
— О…
— Ами да. Честно казано, не бяха чак толкова смешни.
— О…
— Всичките приличаха на… хъм, сещаш се.
— О… Какво?!
— Сигурно се сещаш — изчерви се тя. — На мъжки… хъм, сещаш се.
— О-о…
— Дори нямаше голяма прилика. Тоест човек трябва да поиска да види… хъм, сещаш се… в тях, ако разбираш за какво намеквам.
Уилям се надяваше, че никой не си води бележки за този разговор.
— О-о…
— Но аз записах имената и адресите им за всеки случай — добави Захариса. — Помислих, че може да са ни от полза, ако не ни достига пълнеж за вестника.
— Никога няма да закъсаме чак дотам — веднага възрази Уилям.
— Убеден ли си?
— Абсолютно.
— Може би си прав… — Тя пак огледа разхвърляните хартии. — Тук беше много оживено, докато те нямаше. Хората се трупаха с всякакви новини. Разни неща, които тепърва щели да се случат, загубени кучета, стоки за продан…
— Това е реклама — подхвърли Уилям, макар че се беше улисал в бележника си. — Ако искат да я има във вестника, трябва да си плащат…
— Чудя се дали можем да решим…
Уилям стовари юмрук върху бюрото, с което изуми себе си и втрещи Захариса.
— Нещо става, разбираш ли? Истинско събитие, та няма накъде повече! И хич не е забавно! Сериозно е до болка! И трябва по-скоро да го опиша! Няма ли да ме оставиш да си свърша работата?!
Чак тогава забеляза, че Захариса зяпа не лицето му, а юмрука на бюрото.
— О, не… Това пък какво е, да му се не види?
Над плота стърчеше остър пирон — само на един пръст от ръката му. И беше дълъг поне петнайсетина сантиметра. На него бяха забучени всевъзможни хартийки. Уилям го хвана и откри, че се задържа прав, защото е забит в дъсчица.
— Ами донесох го, за да… подредя малко — промълви Захариса. — Д-дядо също има такъв. И… и всички останали гравьори. Нещо… нещо като кръстоска между шкаф и кошче за боклук. Казах си, че… че ще ти спести хвърлянето на хартийките по пода.
— Ъ-ъ… правилно… Да, добра идея — запелтечи Уилям, взрян в зачервеното й лице. — Ъ-ъ…
Не успяваше да подреди мислите си.
— Господин Добровръх? — подвикна след малко.
Джуджето го погледна над набора за поредния афиш.
— Можете ли да набирате, докато ви диктувам?
— Мога.
— Захариса, моля те, иди да намериш Рон и неговите… приятели. Искам да пуснем в продажба малък вестник колкото се може по-скоро. Не утре сутрин. А незабавно. Моля те…
Тя се канеше да възрази, но разгада навреме изражението му.