— Сигурен ли си, че е редно?
— Не! Не съм! Няма как да знам, докато не го направя! Затова съм длъжен да го направя! И тогава ще знам! И много съжалявам, че ти се разкрещях!
Избута стола си назад и отиде при джуджето, което чакаше до едната наборна каса.
— Така… Първо заглавието горе… — Уилям стисна клепачи и се ощипа по носа. — Ъ-ъ… „Смайващи събития в Анкх-Морпорк“… Запомни ли? Но с много едър шрифт. С по-малки букви отдолу… „Патрицият напада чиновник с нож“… — Знаеше, че не го измисли добре. Беше неточно от гледна точка на граматиката. Патрицият бе държал ножа, а не чиновникът. — После ще го оправим… ъ-ъ… с още по-малки букви… „Загадъчна случка в конюшнята“… Още по-малки… „Стражата е озадачена“. Готово ли е? Сега да започнем историята…
— Да я започнем ли? — учуди се Добровръх, чиито ръце танцуваха над наборната каса. — Не стигнахме ли почти до края?
Уилям прелистваше бележника си. Как да започне, как… Нещо интересно… Не, изумително… Не, не… Историята сама по себе си беше смахната…
— „Нападението е извършено при подозрителни обстоятелства“… Нека да бъде „предполагаемото нападение“…
— Нали спомена, че той си е признал? — напомни Захариса, която бършеше очите си с кърпичка.
— Знам, знам, но все си мисля, че ако лорд Ветинари е искал да убие някого, човекът стопроцентово щеше да е мъртъв… Виж в „Справочникът на Туърп“, моля те. Сигурен съм, че е получил образованието си в Гилдията на убийците…
— Предполагаемо или не? — обади се Добровръх с ръка над кутийката на главното „П“. — Само кажи.
— Ще бъде „съмнителното“ — реши Уилям. — Така… „Днес лорд Ветинари е нападнал в двореца Руфус Дръмнот, личния си секретар.“ Ъ-ъ… Ъ-ъ… „Служителите в двореца са чули…“
— Да проверявам или да търся просяците? — двоумеше се Захариса. — Не мога да свърша и двете неща едновременно.
Уилям я зяпна с недоумение. След малко кимна.
— Скала…
Тролът до вратата се сепна и изсумтя.
— Да, шефе?
— Върви да намериш Дъртия Гнусен Рон и останалите. Доведи ги по-бързичко тук. Кажи им, че ще има премия. Та докъде бяхме стигнали?
— „Служителите в двореца са чули…“ — подсказа Добровръх.
— „… негова светлост…“
— … който през 1968 г. е завършил с отличие училището към Гилдията на убийците… — вметна Захариса.
— Да, набери и това — трескаво се съгласи Уилям. — И продължи с „да казва «Аз го убих, аз го убих, толкова съжалявам»…“ Проклятие, Ваймс е прав! Това е безумие, трябва да е полудял, за да говори така.
— Господин Дьо Слов, ако не се лъжа? — изрече нов глас.
— Сега пък какво има, по дяволите?!
Уилям се обърна. Видя първо троловете, защото макар че стояха най-отзад, група от едри тролове винаги е на преден план, образно казано. Двамата човеци пред тях бяха само допълнителна подробност. Освен това единият можеше да бъде наречен „човек“ единствено от уважение към традицията. Имаше сивкавия тен на зомби, а изражението му намекваше, че не се стреми съзнателно да бъде неприятен, но е източник на неприятности за околните.
— Господин Дьо Слов, мисля, че ме познавате. Аз съм господин Въртел от Гилдията на адвокатите. — Зомбито се поклони сковано. — Това — посочи кльощавия младеж, застанал до него — е господин Роналд Карни, новият председател на Гилдията на гравьорите и печатарите. Четиримата господа зад нас не принадлежат към никоя гилдия, доколкото съм осведомен…
— Гравьорите и печатарите ли? — повтори Добровръх.
— Да — потвърди Карни. — Допълнихме хартата си. Членският внос е двеста долара годишно…
— Аз не съм… — започна Уилям.
Джуджето впи пръсти в ръката му.
— Това си е изнудване, но не е толкова зле, колкото очаквах — прошепна припряно. — Нямаме време за свади, а както сме я подкарали, ще си върнем парите за броени дни. И край на проблема!
— Налага се обаче да изтъкна — намеси се господин Въртел с особения глас на адвоката, който просто засмуква парите, — че в този случай поради извънредните обстоятелства ще има и еднократна вноска в размер на… да речем, две хиляди долара.
Джуджетата се смълчаха. И задрънча метал. Всички оставиха набора, с който се занимаваха, бръкнаха под работните маси и извадиха брадвите си.
— Значи се споразумяхме? — изрече господин Въртел и се дръпна настрана.
Троловете се наежиха. Изобщо не беше необходим сериозен повод, за да се сбият тролове и джуджета. Понякога им стигаше, че обитават един и същ свят.
Този път Уилям възпря Добровръх.
— Задръж малко, непременно има някакъв закон, забраняващ убийствата на адвокати.
— Да не бъркаш?