— Ами трябва да има, щом още са сред нас, нали? А той бездруго е зомби. Съсечеш ли го, и двете половинки ще те съдят. — Уилям повиши глас. — Не можем да платим, господин Въртел.
— В такъв случай действащите закони и установената практика ми разрешават да…
— Я да ви видя хартата! — озъби се Захариса. — Познавам те от хлапе, Рони Карни, винаги си погаждал мръснишки номера.
— Добър ден, госпожице Крипслок — поздрави я господин Въртел. — Всъщност предположих, че някой може да прояви интерес, и донесох новата харта. Надявам се, че всички тук сме готови да се подчиним на закона.
Захариса сърдито издърпа от ръката му големия свитък с увиснал едър восъчен печат и се зачете гневно, сякаш се надяваше с поглед да изгори думите.
— О… Всичко е наред, струва ми се…
— Именно.
— Липсва само подписът на Патриция — натърти Захариса и му върна хартата.
— Това е дребна формалност, мила госпожице.
— Не съм ви „мила госпожице“ и подписът липсва, колкото ще да е дребна тази формалност. Значи изобщо не е законно, не съм ли права?
Господин Въртел потръпна нервно.
— Очевидно е, че не можем да получим подписа на човек, който е арестуван по много тежки обвинения.
„Ето я думичката за замазване на гафа — сепна се и Уилям. — Когато хората казват очевидно, значи в доводите им зее грамаданска пробойна и те са наясно, че нищичко очевидно няма.“
— В такъв случай кой управлява града? — осведоми се простодушно.
— Не знам — отсече господин Въртел. — Това не ме засяга. Аз…
— Господин Добровръх, най-едрия шрифт, моля — обърна се Уилям към Гунила.
— Готово.
Ръката на джуджето пак застина над горните кутийки в касата.
— Само главни букви. „КОЙ УПРАВЛЯВА АНКХ-МОРПОРК?“ Сега с получер шрифт, редовни, на две колони: „Кой управлява града, щом лорд Ветинари е в затвора? Когато днес потърсихме мнението на един от водещите юристи, той ни отговори, че не знае и не го засяга. Господин Въртел от Гилдията на адвокатите допълни, че…“
— Не можете да напишете това във вестничето си! — излая Въртел.
— Наберете това дословно, господин Добровръх.
— Вече го набирам — отвърна джуджето, а оловните букви изтракваха мълниеносно в рамката.
С ъгълчето на окото си Уилям забеляза как Ото се подаде учуден от мазето.
— „Господин Въртел допълни, че…“ — отсечено повтори Уилям, вперил нагъл поглед в адвоката.
— Трудничко ще го напечатате — сопна се господин Карни, без да гледа трескавите жестове на зомбито, — като ви потрошим пресата!
— „… изрази становището си господин Карни от Гилдията на гравьорите — изстреля Уилям към Добровръх, — който по-рано днес се опита да спре издаването на «Вестника», служейки си с фалшиви документи.“ — Уилям прозря, че въпреки киселия вкус в устата си се забавлява неимоверно. — „Когато попитахме господин Въртел какво мисли за това безочливо потъпкване на законността в града, той отговори…“ Е?
— ПРЕСТАНЕТЕ ДА ЗАПИСВАТЕ ВСИЧКО, КОЕТО КАЗВАМЕ! — изврещя зомбито.
— Господин Добровръх, цялото изречение с главни букви, моля.
Троловете и джуджетата зяпаха Уилям и адвоката. Долавяха, че се води битка, но не виждаха кръв по пода.
— Ото, готов ли си?… — озърна се Уилям.
— Ако джуджетата зе зъберат в по-плътна група… — Вампирът надникна примижал през окуляра. — О, чудезно, ще зе вижда прекразният блязък на тези големи топори… моля троловете да размахат юмруци, точно така… зега взички з широки узмивки…
Потресаващо е как всички се подчиняват на онзи, който е насочил система от лещи към тях. Е, да, опомнят се за частица от секундата, но на него и толкова му стига.
Щрак.
УУУУФ.
— … аааргхаааргхаааргх…
Уилям се добра до падащия иконограф крачка преди господин Въртел, който прояви учудваща бързина за същество, чиито колене наглед изобщо не се сгъват.
— Това е наше — заяви Уилям и здраво прегърна иконографа, а прахът на Ото Вик се слягаше около тях.
— Как възнамерявате да използвате снимката?
— Не съм длъжен да ви давам обяснения. Намирам се в нашата работилница. Не сме ви канили тук.
— Аз обаче дойдох да изясня правен проблем!
— Значи няма нищо лошо да ви снимаме, нали? — троснато попита Уилям. — Но ако мненията ни не съвпадат, ще ви цитираме с удоволствие!
Въртел го изгледа злобно и се върна при групичката до вратата. Уилям го чу да казва:
— Стигнах до обоснования извод, че в този момент трябва да си тръгнем.
— Но нали казахте, че можете… — възмути се Карни и също се вторачи яростно в Уилям.
— Неопровержимо обоснован извод! — прекъсна го зомбито. — Тръгваме си незабавно, без да говорим.