— Но вие казахте…
— Настоявам — без да говорим!
Махнаха се.
Джуджетата въздъхнаха хорово от облекчение и прибраха брадвите.
— Да приготвя ли и тоя набор за вестника? — поколеба се Добровръх.
— Ще си имаме неприятности заради това — намеси се Захариса.
— Да, но колко сме затънали в неприятности и досега? — напомни Уилям. — Да речем, по десетобалната скала?
— В момента… осем бала — прецени тя. — Но когато следващият брой се появи на улиците… — Тя затвори очи и устните й се размърдаха, докато смяташе. — … около две хиляди триста и седемнадесет бала.
— Значи слагаме всичко в броя — реши Уилям.
Гунила се обърна към своите джуджета.
— Момчета, по всяко време брадвите да са ви подръка.
— Вижте какво, не искам никой да пострада заради мен — веднага каза Уилям. — Дори сам ще довърша набора, пък и мога да пусна пресата.
— Трябва да я наглеждат трима, за да работи свястно, и ще става много бавно — обезсърчи го джуджето, взря се в очите на Уилям, ухили се и го тупна по гърба, доколкото позволяваше дължината на ръката му. — Не се яж отвътре, момко. Ние пък искаме да си защитим инвестицията.
— И аз няма да си тръгна — заяви Захариса. — Имам нужда от този долар на ден!
— Два долара — съобщи разсеяно Уилям. — Крайно време ти е за увеличение на заплатата. Ами ти… О… Да, бе… Някой да събере Ото от пода.
След малко възстановеният вампир се подпря на триногата и с треперещи пръсти извади медната плака от иконографа.
— Какво зледва нататък, моля?
— Ще останеш ли с нас? — първо попита Уилям. — Може да стане опасно.
В същия миг си спомни, че говори с вампир-иконографист, който се връща от света на мъртвите след всяка снимка.
— Що за опазнозти очаквате?
Ото въртеше плаката под всякакъв ъгъл спрямо светлината, за да я огледа по-добре.
— Преди всичко юридически.
— Някой зпоменавал ли е чезън дозега?
— Не.
— А може ли да получа зто и оземдезет долара за иконограф „Акина ТР–10“ з двойно духче, телезкопични зедалчици и голяма лъзкава ръчка?
— Ъ-ъ… още не.
— Добре — философски се примири Ото. — Тогава ще поизкам пет долара за поправки и подобрения. Вече виждам, че в тази работа има нови за мен предизвикателзтва.
— Добре. Така да бъде.
Уилям огледа печатницата. Всички мълчаха и го зяпаха.
Допреди няколко дни бе очаквал всекидневието му да е… ами скучно. Както обикновено след разпращането на поредното писмо с новини. Бе свикнал да броди из града или да чете в тесния си офис, докато чака поредния клиент, който иска нещо да му се напише… или прочете.
А сега пресата го дебнеше. Вече приличаше на огромен звяр. И скоро той щеше да хвърли много думи в нейното гърло. Но няколко часа по-късно тя щеше да огладнее пак, сякаш предишните думи никога не ги е имало. Би могъл да я храни, но не и да я засити.
Потрепери. В какво затъваха всички?
Но се чувстваше и възпламенен. Някъде там имаше истина, която още не бе открил. Щеше обаче да я докопа, защото знаеше, че излезе ли този брой на улицата…
— Да му го!…
— Хррраак… пфу!
— Кряк!
Озърна се към влизащата тайфа. Разбира се, понякога истината се криеше на неочаквани места и имаше чудновати служители.
— Да печатаме — подкани Уилям.
Един час по-късно продавачите се върнаха за допълнителен тираж. От тътена на пресата тенекиите на покрива подскачаха. Купчините медни монети пред Добровръх се слягаха полека.
Уилям изучаваше отражението си в парче полиран бронз. Незнайно как целият се бе оплескал с мастило. Избърса с кърпата си каквото можа.
Бе пратил Събирателния Андрюз да продава вестниците около Двора на Псевдополис, защото откриваше у него най-устойчиво психическо здраве сред цялата тайфа. Поне пет от обитаващите го личности бяха способни да водят смислен разговор.
Досега в Стражата непременно бяха прочели историята, дори ако се е наложило да търсят помощ в тълкуването на многосричковите думи.
Усети, че някой се е вторачил в него. Обърна се и видя главата на Захариса наведена над листовете.
А зад гърба си чу кискане.
Но оттам никой не го зяпаше. Е, имаше разгорещен тристранен спор за някакви шест пенса между Добровръх, Дъртия Гнусен Рон и отново Дъртия Гнусен Рон, който умееше да се кара и сам със себе си. Джуджетата се трудеха неуморно около пресата. Ото се бе прибрал в тъмната стаичка, където отново потъна в тайнствените си занимания.
Само кучето на Рон го наблюдаваше. За четиринога твар имаше излишно нагъл и многозначителен поглед.