Преди два-три месеца някой пак се бе опитал да пробута на Уилям изтърканата мълва, че в града имало говорещо куче. За трети път тази година. Уилям обясни на човека, че това е градска легенда. И все се случваше приятелят на някой приятел да е чул как кучето говори, но тъй и не се намираше пряк свидетел. Кучето пред Уилям нямаше вид на говорещо, но пък изглеждаше да е от псуващите.
Подобни истории нямаха край. Хората се кълняха, че наследник на отдавна овехтелия анкх-морпоркски трон живеел инкогнито в града. Уилям обаче веднага разпознаваше безплодните копнежи, скрити зад такива слухове. Омръзнало му беше да слуша и че в Стражата имало върколак. Доскоро махаше с ръка презрително, но вече се колебаеше. В края на краищата и „Вестникът“ си имаше вампир…
Загледа се в стената, почукваше по зъбите си с молива.
— Ще отида да говоря с Командир Ваймс — сподели по някое време. — Така е по-добре, вместо да се свирам тук.
— Канят ни къде ли не — осведоми го Захариса. — Е, „канят“ е малко пресилено… Лейди Селачии ни заповядва да присъстваме на нейния бал следващия вторник и да напишем най-малко 500 думи, които тя, разбира се, ще прегледа преди поместването им във вестника.
— Не е зле — подвикна Добровръх през рамо. — Всякакви особи се събират на баловете, а имената…
— … продават вестника — довърши Уилям. — Знам. Захариса, ти искаш ли да отидеш?
— Аз ли?! Нямам какво да облека! Роклята за подобно сборище ще ми струва четиридесет долара. А ние не можем да си позволим чак такива разходи.
Уилям поумува и помоли:
— Стани и се завърти на място, ако нямаш нищо против.
Тя дори се изчерви.
— Това пък защо?
— Искам да ти видя мерките… нали разбираш, отвсякъде.
Тя стана и се завъртя смутено. Тайфата изсвири дружно, чуха се и непреводими коментари на джуджешки.
— Да, почти същите мерки — установи Уилям. — Ако ти осигуря много хубава рокля, ти ще намериш ли кой да ти я нагласи по тялото? Вероятно ще се наложи да я отпуснеш малко… ъ-ъ… горе.
— За каква рокля говориш? — недоверчиво попита Захариса.
— Сестра ми има стотици вечерни рокли, а през цялото време е в селското ни имение — обясни Уилям. — От години семейството ми изобщо не се мярка в града. Ще ти дам тази вечер ключа за градската ни къща, ще отидеш и ще си избереш рокля.
— Тя няма ли да се разсърди?
— Не вярвам дори да забележи. Всъщност би паднала на пода от потрес, ако научи, че някой е похарчил само четиридесет долара за рокля. Изобщо не се тревожи.
— Градската къща ли? И селското имение?…
Захариса придобиваше стряскащия журналистически усет към неудобни думи, които човек се надява да минат незабелязано в разговора.
— Семейството ми е богато — промърмори Уилям. — Но аз не съм.
Когато излезе, погледна неволно към отсрещния покрив, защото очертанията му се бяха променили, и различи осеяна с шипове глава на фона на небето.
Беше водоливник. Уилям отдавна свикна да ги мярка навсякъде из града. Случваше се някой от тях да остане на същото място месеци наред. Всъщност рядко някой виждаше как се местят от един покрив на друг. Но и рядко се появяваха в квартали като този. Предпочитаха високи каменни сгради с множество улуци и архитектурни завъртулки, които привличат гълъбите. Все пак и водоливниците трябва да ядат.
По-нататък по улицата ставаше нещо. Пред един стар склад бяха спрели няколко големи каруци и разтоварените от тях сандъци изчезваха в склада.
По пътя към Двора на Псевдополис зърна още няколко водоливника. Всички обръщаха глави да го съпроводят с поглед.
Сержант Детритус седеше зад бюрото в приемната. Учуди се, когато Уилям се появи.
— Да пукна, ако туй не беше бърза работа. Да не сте тичал по целия път дотука?
— За какво говорите?
— Ами че господин Ваймс прати да ви повикат преди… няма и три минути. Вие най-добре се качете пъргавичко при него. И не се плашете, той вече не крещи.
Уилям изкатери стъпалата и почука на вратата, която се отвори от натиска.
Командир Ваймс вдигна глава и очите му се присвиха.
— Брей, че бърза работа. Да не сте тичал по целия път?
— Не, сър, аз сам дойдох при вас с надеждата да ви задам няколко въпроса.
— Колко мило — отбеляза Ваймс.
Долавяше се атмосферата на селце, в което всичко е мирно и тихо засега — жените простират прането, котараците спят на припек, но вулканът скоро ще изригне и ще погребе стотици под пепелищата.
— Така че… — подхвана Уилям.
— Защо го направихте? — сряза го Ваймс.
„Вестникът“ беше на бюрото пред него. Уилям виждаше заглавията.
