— Убедена ли си? Знаеш ли, че вчера стражник Кинсайд остана без зъби?
— Казаха, че нямало да се повтори, сър.
— Ами да, не може да се повтори. Той вече няма нито един зъб в устата си. Е, добре…
Ваймс погледна недоверчиво фунията и заговори в нея.
— Я ме свържете с килиите.
— Узззип? Уипуипуип?
— Повторете, моля.
— Снидъл флипсок?
— Ваймс се обажда!
— Скитскрит?
Командирът на Стражата върна фунията върху поставката и се втренчи в сержант Ангуа.
— Още работят, сър — допълни тя. — Казаха, че плъховете си похапвали от кожата на тръбите.
— Плъхове, значи?
— Уви, така е, сър.
Ваймс изпъшка и пак погледна Уилям.
— Сержант Ангуа ще ви заведе в килиите.
И Уилям неусетно се озова от другата страна на вратата.
— Да вървим — подкани го Ангуа.
— Как се справих? — промълви той смутено.
— Виждала съм и по-лоши случаи.
— Съжалявам, че споменах ефрейтор Нобс, но…
— О, не се тревожете и за това — махна с ръка Ангуа. — За вашата наблюдателност ще се говори дни наред в Участъка. Вижте какво… Той се отнесе снизходително с вас, защото още не е разнищил що за чудо сте, ясно? Внимавайте повечко, това се иска от вас.
— А вие вече сте ме разгадала, така ли? — заяде се Уилям.
— Да речем, че не разчитам на първите впечатления. Гледайте си в краката, има стъпала.
Тя го поведе към килиите. Уилям забеляза, но не му стигна нахалство да си запише, че там стоят на пост двама стражници.
— Винаги ли имате охрана тук? Нали килиите се заключват?
— Чух, че при вас работи вампир — вместо отговор спомена Ангуа.
— Ото ли? Ами да. Не страдаме от подобни предразсъдъци…
Тя си замълча. Отвори врата встрани от главния коридор и подвикна:
— Игор, водя посетител при пациентите.
— Ей шега, шержант.
Стаята беше ярко осветена от необичайно, примигващо синьо сияние. Край едната стена се редяха рафтове, отрупани със стъкленици. В някои шаваха странни твари… всъщност извънредно странни. Други пък плуваха вътре. Сложна машина от медни топки и стъклени прътове пръскаше искри. Но погледът на Уилям се прикова в огромно око.
Преди да изпищи, видя как една ръка се пресегна нагоре и чудовищната зеница се оказа най-голямата лупа, която бе виждал. Тя се завъртя на металната си скоба, прикрепена към челото на притежателя си. Но лицето му не беше кой знае какво подобрение в областта на пресушаващия устата ужас.
Очите не бяха симетрични. Едното ухо изглеждаше по-голямо. Кожата на лицето беше нашарена от белези. Но нищо не можеше да се сравни с уродливата коса. Мазните черни кичури на Игор бяха сресани напред, както правеха повечето млади и шумни музиканти в града, но стърчаха така, че биха могли да извадят очите на непредпазлив минувач. Работната обстановка около Игор имаше толкова… органичен вид, че той сигурно би успял да върне тези очи на мястото им.
На един тезгях бълбукаше аквариум. Вътре няколко картофа лениво плуваха напред-назад.
— Игор е в нашия екип от криминалисти — представи го сержант Ангуа. — А това е господин Дьо Слов. Иска да види пациентите.
Уилям забеляза погледа, с който Игор стрелна Ангуа. Тя добави:
— Господин Ваймс няма нищо против.
— Тогава минете оттук. — Игор се затътри по коридора покрай Уилям. — Приятно ми е, когато ни посещават, господин дьо Слов. Както ще забележите, тук обштановката е шпокойна. Ще отида да взема ключовете.
— Той защо произнася неправилно само някои „с“? — прошепна Уилям, когато Игор се заклатушка към един шкаф.
— Старае се да следва духа на новото време. Досега не сте ли срещал някой Игор?
— Такъв — никога! Той има два палеца на дясната си ръка!
— Игор е от Юбервалд — обясни Ангуа. — Всички Игоровци са пристрастени към самоусъвършенстването. Впрочем те са великолепни хирурзи. Само не се здрависвайте с някой от тях по време на гръмотевична буря…
— Ето, готово — довлече се при тях Игор. — При кого ще влезем първо?
— Лорд Ветинари? — подсказа Уилям.
— Той още шпи.
— Досега ли?!
— Няма нищо чудно. Шлед толкова тежък удар…
Сержант Ангуа се прокашля гръмко.
— Говори се, че е паднал от коня — спомена Уилям.
— Е, да… И се е ударил в пода, предполагам — промърмори Игор, озъртайки се към Ангуа.
Завъртя ключа.
Лорд Ветинари лежеше на тясно легло. Беше блед, но наглед спеше спокойно.
— Изобщо ли не се е събуждал? — попита Уилям.
— Не. Наглеждам го през четвърт час. Шлучва ше. Понякога тялото просто си казва: „Я да ши пошпя.“