— Чувал съм, че той почти не спи — вметна Уилям.
— Може би сега си наваксва — отвърна Игор и безшумно затвори вратата.
Отключи съседната килия.
Дръмнот седеше в леглото с превързана глава. Сърбаше супа. Май се стресна, когато ги видя, и едва не разля паницата.
— Как сме, как сме? — попита Игор толкова бодро, колкото му позволяваше осеяното с шевове лице.
— Ами-и… поне аз се чувствам много по-добре…
Младият мъж се взираше неуверено в тях.
— Това е господин Дьо Слов, който иска да говори с вас — осведоми го Ангуа. — А аз ще отида да помогна на Игор с очните ябълки или каквото там измисля…
Уилям остана насаме с ранения сред неловка тишина. Дръмнот явно беше от хората, чийто характер не се разгадава от пръв поглед.
— Вие сте синът на лорд Дьо Слов, нали? — пожела да се увери чиновникът. — И списвате този лист с новини…
— Да — примирено отвърна Уилям. Май му предстоеше цял живот да остане син на баща си. — Хъм… Казват, че лорд Ветинари ви е намушкал с нож.
— Така казват, да — съгласи се чиновникът.
— Нали за вас се отнася?
— Почуках на вратата, за да му дам броя от вестника, както той нареди. Негова светлост отвори, влязох в стаята… И после се опомних тук, а господин Игор се грижеше за мен.
— Сигурно е било голямо сътресение за вас.
Уилям си позволи мимолетен прилив на гордост, че „Вестникът“ е бил замесен в случката, макар и като дреболия.
— Увериха ме, че съм щял да остана без ръка, ако Игор не е бил толкова изкусен с иглата — сериозно промълви Дръмнот.
— И главата ви е превързана — изтъкна очевидното Уилям.
— Предполагам, че съм паднал и съм се ударил, когато… когато съм пострадал.
„О, богове — въздъхна безмълвно Уилям, — той се смущава от положението.“
— И съм убеден непоклатимо — продължи чиновникът, — че е станало някакво недоразумение.
— Негова светлост беше ли претоварен напоследък?
— Негова светлост винаги е претоварен. Такава му е работата.
— Известно ли ви е, че трима свидетели са го чули да казва, че ви е убил?
— Не мога да си обясня този факт. Вероятно са се заблудили.
Този път думите прозвучаха отсечено. „Всеки момент“ — предупреди се Уилям…
— Според вас защо… — подхвана, но се оказа прав.
— Сигурно не съм длъжен да говоря с вас — прекъсна го Дръмнот. — Нали?
— Прав сте, обаче…
— Сержант! — изкрещя чиновникът.
В коридора отекнаха бързи стъпки и вратата се отвори.
— Какво има? — надникна Ангуа.
— Приключих разговора си с този господин — заяви Дръмнот. — И съм уморен.
Уилям въздъхна и прибра бележника.
— Благодаря ви. Много ми… хъм, помогнахте. — В коридора се обърна към Ангуа: — Той изобщо не иска да повярва, че негова светлост може да го е нападнал.
— Нима?…
— Май е отнесъл доста лош удар по главата.
— Тъй ли?…
— Чуйте ме — дори аз вече надушвам, че има нещо странно.
— Интересно…
— Схванах — кимна Уилям. — Завършила сте школата по общуване на господин Ваймс.
— Щом казвате…
— Лоялността е превъзходно качество.
— Наистина ли? Изходът е ей там…
След като предвидливо изпроводи Уилям на улицата, сержант Ангуа се върна в кабинета на Ваймс и кротко затвори вратата зад себе си.
— Значи е забелязал само водоливниците? — подхвърли Командирът на Стражата, който също наблюдаваше отиващия си Уилям през прозореца.
— Очевидно. Но не бих го подценила, сър. Наблюдателен е. Веднага напипа главоблъсканицата с онази ментова бомбичка. А колцина от стражниците биха забелязали на каква дълбочина се е забила стрелата в пода?
— За съжаление си права.
— Видя и втория палец на Игор. Да не споменавам пък, че почти никой друг не бе обърнал внимание досега на плуващите картофи.
— Игор още ли не се е отървал от тях?
— Не е, сър. Надява се, че само след едно поколение ще имаме комбинирана риба с картофки на масата.
Ваймс въздъхна.
— Сержант, остави ги тия картофки. Какви са залаганията?
— Моля, сър?
— Знам какво става в дежурната стая. Нямаше да са стражници, ако някой не приемаше залагания.
— За господин Дьо Слов ли?
— Именно.
— Е… Шест към десет, че до идния понеделник ще е труп.
— Дали не би могла да споменеш съвсем нехайно, че не одобрявам тия неща?
— Добре, сър.
— Провери кой записва залаганията и щом установиш, че е Ноби, вземи му тефтерчето.
— Слушам, сър. А нещо за господин Дьо Слов?
Командирът на Стражата позяпа тавана.
— Колко служители сме отделили за наблюдение?
— Двама.
— Ноби обикновено е много прозорлив в пресмятането на шансове. Според теб двама стигат ли?