— Срещу тях ще ти пробутат само боклуци — поклати глава господин Шиш. — Така се освобождават от залежала стока, която никой не иска да купи.
Захвърли книжката в калта.
— А бе, не е зле — отсъди господин Лале. — Намерих у него двайсетина долара, значи сме на далавера.
— С най-голямо удоволствие ще се махна от това място — сподели господин Шиш. — Твърде смахнато ми се струва. Хайде да сплашим нашия мъртъв приятел и да се прибираме.
— Айнгънгъ… РВО!
Викът на необуздания вестникопродавец отекна из здрачния площад, когато Уилям го пресичаше на път към Бляскавата улица. Личеше, че броят още се купува добре.
Съвсем случайно зърна заглавието, когато се разминаваше с един мъж.
Не му се вярваше Захариса да е пуснала собствен брой. Върна се тичешком при продавача и видя, че това не е „Вестникът“.
Името бе изписано несравнимо по-старателно от джуджешкото изпълнение:
— Какво е това? — обърна се към продавача, който беше няколко слоя кал над тайфата на Рон.
— Кое това?
— Ей това!
Нелепо прекъсналото интервю с Дръмнот бе вбесило сериозно Уилям.
— Не питай мене, тузар. Само знам, че ми дават по едно пени за всяка бройка.
— „Дъжд от супа в Генуа“? „Кокошка снася три пъти едно и също яйце по време на ураган“? Откъде се взе това?!
— Тузар, ако бях грамотен, нямаше да пробутвам вестници, нъл тъй?
— Някой друг издава вестник! — прозря Уилям.
Погледът му се плъзна към дребния шрифт в долния край на единствената отпечатана страница, а на нея и най-дребният шрифт се набиваше на очи.
— И то на Бляскавата улица!
Спомни си носачите, които разтоварваха каруците пред стария склад. Но кой би могъл… Ха, Гилдията на гравьорите, и още как! Имаха и пресите, и парите. Все пак два пенса беше нелепа цена, макар и за една страничка с глупости. Ако продавачът взема половината, как, в името на небесата, би останала някаква печалба за издателя?
Тогава осъзна — не това е важното… Целта беше да съсипят „Вестника“.
Срещу бараката зад „Кофата“ вече се мъдреше голяма червено-бяла табела на „Вестителя“. И там се бяха наредили още каруци.
Едно от джуджетата на Добровръх надничаше иззад ъгъла.
— Вътре вече имат три преси. Видя ли какви ги свършиха, а? Пуснаха си вестничето за половин час!
— Да, ама е само една запълнена страница, при това с измишльотини.
— Тъй ли… Дори историята за змията ли?
— Обзалагам се на хиляда долара… — Уилям си спомни, че според подзаглавието чудото се случило в Ланкър. — Добре де, на сто долара.
— Туй не е най-лошото — утеши го джуджето. — По-добре влез да чуеш.
— Да ти цитирам ли заглавията? — посрещна го гласът на Захариса.
— Непременно — изпъшка Уилям и се настани зад затрупаното си бюро.
— „Гравьорите предлагат на джуджетата хиляда долара за тяхната преса“.
— О, не-е…
— „Опит за привличане на фотограф-вампир и неуморна авторка със заплати по петстотин долара“ — продължи тя.
— Ох, това вече е…
— „Джуджетата избъзикани с хартията“.
— Какво?!
— Цитирам дословно Гунила Добровръх — сопна се Захариса. — Не се преструвам, че знам точното значение на думата, но научих, че хартията ще стигне само за още един брой.
— И ако искаме да си купим, цената се е вдигнала петорно — допълни Добровръх. — Гравьорите изкупуват цялото количество. Закони на търсенето и предлагането, тъй ни казва Краля.
— Кой крал? — начумери се Уилям. — А, за господин Краля ли говориш?
— Ъхъ, за Краля на Златната река — потвърди джуджето. — Веднага да ти река — можем да купуваме и на новата цена, ама щом ония отсреща продават вестника си по два пенса, нищо няма да остава за нас.
— Ото обеща на човека от гилдията, че види ли го още веднъж тук, ще наруши клетвата си заради него — съобщи Захариса. — Страшно се ядоса, защото онзи го подпитваше как успява да прави годни за печат иконографии.
— А ти какво реши?
— Оставам. Изобщо не им вярвам, прекалено увъртат. И ми се сториха… долнопробни типове. Но какво ще правим сега?
Уилям захапа нокътя на палеца си и се вторачи в бюрото. Размърда крака и случайно подритна сандъка с парите, който отекна с насърчителна тежест.
— Можем да поорежем тиража, мисля си — вметна Добровръх.
— Но тогава хората няма да си купуват нашия вестник — възрази Захариса, — а трябва да го купуват, защото в него има истински новини.
— Да си призная, във „Вестителя“ са по-интересни — възрази джуджето.