— Защото онези отсреща плюят на фактите! — озъби му се Захариса. — Нямам нищо против пак да получавам само един долар на ден, а Ото каза, че е готов да работи за половин долар, ако може и занапред да спи в мазето.
Погледът на Уилям още блуждаеше.
— Като оставим настрана истината — промълви унесено, — с какво друго разполагаме, което липсва на гилдията? Можем ли да печатаме по-бързо от тях?
— С една преса срещу три? — намръщи се Добровръх. — Няма да стане. Хващам се на бас обаче, че можем да набираме по-бързо от тях.
— И това означава, че…
— … вероятно ще ги изпреварим с продажбите на първия тираж.
— Добре-е… Може и да ни помогне… Захариса, познаваш ли някого, който си търси работа?
— Дали познавам?! Ти не четеш ли писмата?
— Всъщност не…
— Мнозина търсят работа! Живеем в Анкх-Морпорк!
— Чудесно. Подбери трите писма с най-малко граматически грешки и изпрати Скалата да наеме авторите им.
— Един от тях е господин Бенди — предупреди го Захариса. — Иска допълнителни задачи. Не умирали достатъчно интересни хора. Знаеш ли, че той се забавлява, като ходи на разни събрания и записва дословно всичко, което се казва там?
— Наистина ли записва точно?
— Изобщо не се съмнявам. Тъкмо такъв тип ми се струва. Но не ми се вярва, че имаме място за такива…
— Утре излизаме на четири страници. И не ме гледай така! Имам още сведения за случая с Ветинари, а ни остава… половин денонощие, за да подготвим следващия брой.
— Колко пъти да ти повтарям, че Краля няма да ни продаде хартия на поносима цена? — намеси се Добровръх.
— О, ето ти още една история — ободри се Уилям.
— Не, исках да ти втълпя, че…
— Знам. Трябва да напиша нещо, после двамата ще отидем да си поприказваме с него. А, да… Пратете някого до семафорната кула, разбрахме ли се? Искам да изпратя съобщение до краля на Ланкър. Мисля, че се запознахме с него преди време.
— Семафорните съобщения струват пари. Много пари.
— Нищо, все пак го направете. Все някак ще намерим пари. — Уилям се наведе над стълбата към мазето. — Ото!
Вампирът се подаде до кръста. Държеше полуразглобен иконограф.
— Какво мога да направя за ваз?
— Сещаш ли се за още нещо, което би помогнало да увеличим продажбите?
— Зега пък какво изкате от мен? Знимки, които зкачат от зтраницата? Говорещи картинки? Или портрети, чиито очи ви зледят, накъдето и да мръднете?
— Няма защо да се засягаш — успокои го Уилям. — Не те карам да ги правиш цветни или…
— Цветни? — повтори вампирът. — Това ли е взичко? Лезна работа за цветните знимки. Кога изкате да започнем?
— Няма начин — отсече Добровръх.
— О, така ли мизлите? Има ли наоколо някой, който изработва цветно зтъкло?
— Ъхъ, познавам джуджето от работилницата за цветно стъкло на Федърско шосе — потвърди Добровръх. — Правят го в стотици разцветки, но…
— Назтоявам незабавно да видя образци. Зъщо и на цветни мазтила. Нали можете да зе здобиете з цветни мазтила?
— Няма проблем — увери го джуджето, — само че и от тях ще са ни нужни стотици оттенъци…
— Не — врътна глава вампирът. — Ще зъзтавя зпизък на необходимото. Разбира зе, не обещавам всичко да е първа клаза от първия път. Не бива да зе заяждате, че няма изящна игра на отблязъци по езенните лизта. Но ярките цветове ще зе печатат чудезно. Зтига ли ви зазега?
— Ще бъде просто изумително.
— Благодаря.
Уилям се изправи.
— А сега да вървим при Краля на Златната река.
— Открай време се чудя защо хората го наричат така — промълви Захариса. — В края на краищата наблизо не тече никаква река от злато, нали?
— Господа…
Господин Въртел чакаше във фоайето на безлюдната къща. Изправи се при влизането на Новата фирма, стискайки чантата си. Наглед беше в неприсъщо за него лошо настроение.
— Къде се губихте толкова време?
— Похапнахме, господин Въртел. Вие не се появихте сутринта, а господин Лале има навика да огладнява.
— Казах ви да не се набивате на очи.
— На господин Лале това му е трудничко. Впрочем всичко мина добре. Трябва да сте чул. Е, да, замалко да ни убият, защото вие пропуснахте да ни кажете какво ли не и това ще ви струва скъпичко, но на кого му пука за нас? Та какъв ви е проблемът този път?
Господин Въртел ги изпепели с поглед.
— Господин Шиш, времето ми е ценно. Няма да го губя с празни приказки. Какво направихте с кучето?
— Никой нищичко не ни каза за туй куче — вметна господин Лале и господин Шиш незабавно осъзна грешката му.
— Аха, значи все пак сте се натъкнали на кучето — отбеляза господин Въртел. — И къде е то?