— Искам да знам от кого получавам тези заповеди — заяви господин Шиш.
Усещаше тежестта на Дезорганизатора в джоба си.
Господин Въртел се постара да покаже учудването си.
— От мен, господине.
— Питам кои са вашите клиенти.
— Що за въпрос?!
— Засмърдя на политика — настоя господин Шиш. — А с нея не се излиза на глава. Задължително е да знам колко надалеч да избягаме, когато се разчуе какво е станало. И кой ще ни защити, ако ни хванат.
— В този град, господа — подхвана адвокатът, — фактите никога не са каквито изглеждат. Вие се погрижете за кучето, а за вас… има кой да се погрижи. Изпълняват се различни замисли. Кой може да установи какво всъщност се е случило? Хората се объркват твърде лесно — казвам го след цели векове, прекарани в съдебните зали. Чувал съм неведнъж, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите. Какво отвратително твърдение, не мислите ли? Затова… не изпадайте в паника и всичко ще бъде наред. И не вършете глупости. Моите… клиенти имат силна памет и дълбоки джобове. Възможно е да наемат и други убийци. Разбрахте ли ме? — Той щракна закопчалките на чантата си. — Желая ви приятен ден.
— Да намерим скапаното куче — предложи след минута господин Шиш.
— И как ще го търсим?
— Умно.
— Ей тоя …ан начин най-много го мразя.
Наричаха го Краля на Златната река. Това беше признание за неговото богатство и постижения, както и за източника на успеха му. Естествено не се подразбираше класическата река от злато. Все пак новият прякор бележеше значителен напредък в сравнение с предишния — Хари Пикнята.
Хари Краля бе натрупал състоянието си, като прилагаше усърдно едно старо правило: „Където има боклук, намират се и грошове.“ Изхвърлените от хората неща направо воняха на пари. Особено човешките неща.
Той положи основите на богатството си, когато започна да оставя празни кофи до странноприемниците в центъра на града, преди всичко онези, които бяха по-далеч от реката. Вземаше съвсем скромна такса, за да прибира пълните кофи.
И никой не се питаше каква е по-нататъшната им съдба. Но Хари Краля знаеше къде да търси ключа към неизчерпаемото благоденствие — почти всичко, колкото ще да е отвратително, влиза в употреба все някъде. Има немалко хора, които постоянно се нуждаят от големи количества амоняк и селитра. Ако не успееш да продадеш отпадъка на алхимиците, тогава ще го купят селяните. Но дори те да откажат, не бива да забравяш, че кожарите могат да извлекат полза от каквото и да е вещество.
Хари се чувстваше като единствения човек в миньорско селище, който знае как изглежда златоносната руда.
Заемаше се с цели улици, разнообразяваше услугите. В по-заможните квартали домовладелците му плащаха, за да отнесе нощните отпадъци, конската тор, боклука и дори кучешките мръсотии. Тези хора нямаха ли представа колко са готови да се изръсят кожарите за най-фините бели кучешки фъшкии? Все едно някой му плащаше, за да отнася диаманти.
Хари не можеше да устои на изкушението. Светът беше готов да си потроши краката от бързане да му даде парите си. Все пак се случваше за нещо да не се намери купувач — нито производителите на котешки храни, нито кожарите, нито дори господин Диблър. Непродадената стока попадаше във величавите торища, сътворени от Хари по-надолу по течението на реката. Там вулканичната жега на разлагането създаваше плодородна пръст („10 пенса на чувал, носете си свои чували…“) от всичко, включително — ако се вярва на слуховете — и от разни сенчести предприемачи, които не побеждаваха в конкурентните битки („… пиршество за далиите във вашата градина“).
Поддържаше обаче бизнеса с дървесните отпадъци и парцалите по-близо до дома си наред с огромните казани, от които продължаваше да избликва богатство. Може би защото съпругата му Ефи беше склонна да говори само за тази част от деловите му начинания. Мълвата гласеше, че пак тя е причината за свалянето на дълго будилата възхищение табела „Х. Краля — Отнасяме пикнята от 1961 година“. Имаше нова табела — „Х. Краля — Преработваме природни ресурси“.
Един трол отвори вратичка в грамадната двукрила порта. Хари беше много напредничав и в наемането на работници, които не принадлежаха към човешката раса. Вероятно играеше роля и обстоятелството, че троловете изобщо не можеха да усетят миризмата на органични отпадъци.
— К’во има?
— Ако обичате, предайте на господин Краля, че го моля за среща.
— За к’во?
— Бих искал да купя от него големи количества хартия. Предайте му, че го търси господин Дьо Слов.