— Господине, тъкмо гилдиите се опитват да ни съсипят. Знаете, че е така. Осведомен съм, че научавате почти всичко, което става в града. Ако не можете да ни продадете хартия, с нас е свършено.
— А какво ще разправят за мене, ако почна да развалям сделки? — подхвърли Краля.
— Господине, това е моето кално мангизище — упорстваше Уилям. — А хлапетата, които се мъчат да ми го отнемат, са много големи.
— Ей, момко… Когато онова хлапе ми отмъкна калното мангизище, аз не почнах да цивря. И тогава си знаех, че имам нюх, чатна ли? Не се отказах и намерих още много кални мангизища. А като станах на осем години, платих на двама тролове да намерят хлапето, дето вече беше пораснало, и да го бият до два реда сълзи и три реда сополи. Това знаеше ли го?
— Не, господине.
Хари Краля се загледа през дима и на Уилям му се стори, че го оглежда като нещо, намерено в купчините отпадъци.
— Най-малката ми дъщеря Хермиона… ще се омъжи в края на седмицата — сподели нехайно Хари. — Голямо тържество ще бъде. В храма на Офлър. С хорове и още каквото се полага. Поканих всички тежкари, щото Ефи настояваше. Няма да дойдат, то се знае. Не и заради Хари Пикнята.
— Но щеше да има представители на „Вестника“ — увери го Уилям. — И щяхме да отпечатаме цветни снимки. Само че още утре отпадаме от бизнеса.
— Цветни, а? Някой да не ги рисува по всеки брой?
— Не, измислихме… по-особен начин — уклончиво отвърна Уилям.
Отчаяно се надяваше, че Ото е говорил сериозно. Не само бяха стигнали до ръба на пропастта, ами вече се навеждаха над нея.
— Такова нещо си струва да се види — проточи Хари.
Уилям пак остана с неприятното впечатление на образования човек, който се досеща, че неграмотният срещу него може за един ден да го купи и продаде десетина пъти.
— Господине, наистина се нуждаем от тази хартия — натърти, за да прекъсне мълчанието.
— Има нещо у теб, господин Дьо Слов — призна накрая Краля. — Познавам добре писарушките, на които плащам, ама ти хич не ми мязаш на писарушка. Приличаш ми на човек, дето е готов да изгребе цял тон гадости, за да измъкне меден грош. Чудя се как може да си станал такъв.
— Господине, умоляваме ви да ни продадете малко хартия на старата цена — настоя Уилям.
— А, няма как. Казах ти вече. Сделката си е сделка. Взех пари от гравьорите.
Уилям пак отвори уста, но Добровръх го потупа по ръката. Краля явно напредваше към някакво далечно умозаключение.
След малко Хари застана до прозореца и огледа замислено двора с бълващите гнусни изпарения купчини.
— Ха, гледай ти… — изуми се подчертано. — Виждате ли я онази каруца до другата порта?
Виждаха я добре.
— Поне стотина пъти съм втълпявал на момчетата да не зарязват натоварени коли до отворена порта. Някой ще вземе да отмъкне товара.
Уилям се питаше кой ли би дръзнал да открадне нещо от Краля на Златната река с неговите нажежени торища.
— В каруцата е последната четвърт от доставката за Гилдията на гравьорите — съобщи Хари сякаш на света като цяло. — Изчезне ли, ще трябва да им връщам пари. Май ще си поприказвам по-строго със старшия на смяната. Много взе да се разсейва.
— Уилям, време е да си тръгваме — заяви Добровръх и го задърпа.
— Но защо? Още не сме…
— Как да ви се отплатим, господине? — обърна се джуджето към Краля, докато устремно крачеше към вратата.
— Шаферките щели да носят „о-дьо-нил“, ама да пукна, ако знам що за чудо е това — подхвърли Хари. — А, да… Не получа ли от вас осемдесет долара до края на месеца, вие, момци, ще затънете… — пурата обиколи устата — … много дълбоко. С главите надолу.
Само след две минути каруцата заскрибуца през портата пред странно равнодушния поглед на трола, който беше старши на смяната.
— Не е кражба — повтори троснато Добровръх, хванал юздата. — Краля връща парите на ония копелета, а ние му плащаме по старата цена. Значи всички сме доволни освен „Вестителя“, ама на кого му пука?
— Не ми хареса онова подмятане за дълбокото затъване — сподели Уилям. — И то с главите надолу.
Щом съпроводи с поглед каруцата, Краля викна на един чиновник от долния етаж и го накара да донесе стар брой на „Вестника“ от отпадъците. Седеше невъзмутимо, докато човекът му четеше изпоцапания смачкан лист.
По едно време се ухили и накара чиновника да повтори някои от по-сочните изречения.
— А, знаех си аз… Момчето е родено с дарба да рови в боклука. Жалко, че не е отраснало в прилично семейство.