— Господине, да подготвя ли плащането за Гилдията на гравьорите?
— Ъхъ.
— Сигурен ли сте, че ще си върнете парите?
Хари Краля обикновено не понасяше подобни въпроси. Плащаше на чиновниците да водят сметките, не да обсъждат решенията му. Но бе натрупал богатството си, като измъкваше всичко лъскаво от тинята. Не би пропуснал да се възползва от нечий нюх.
— Я ми кажи що за цвят е „о-дьо-нил“.
— О, един от онези мъчни за постигане цветове. Оттенък на светлосиньото с намек за зелено.
— Има ли мастило с такъв цвят?
— Може да се направи, но ще е скъпо.
Пурата пак обиколи устата на Хари. Знаеше се, че глези дъщерите си, защото му беше жал, че страдат заради баща, който трябва да смени два пъти водата във ваната, докато остане просто мръсен.
— Не е зле да наглеждаме нашето вестникарче — реши той накрая. — Иди да кажеш две-три думи на момчетата. Не искам Ефи да се разочарова.
Захариса видя, че джуджетата пак преустройват пресата. Всъщност машината рядко запазваше формата си повече от няколко часа. Променяха я в движение.
Момичето вече проумяваше, че джуджетата имат нужда само от брадвите си и някакъв начин да си запалят огън. Така успяваха да си направят ковачница, в нея пък изковаваха прости инструменти, с тях изработваха сложните инструменти и вече бяха в състояние да свършат всяка работа.
Двама от тях и сега ровеха в парчетиите, струпани край стените от предишните наематели на бараката. Вече бяха стопили доста желязо, успяха да извлекат и оловото от боята по люлеещите се кончета. Други се изнизваха с тайнствени задачи и се връщаха крадешком с малки пакети. Джуджето се отличава и с умението да използва нещата, които хората захвърлят, дори ако още не са ги захвърлили.
Стреснаха я трясък в мазето и звучни ругатни на юбервалдско наречие, което изглеждаше особено подходящо за изразяване на недоволство от живота. Тя притича до отвора.
— Добре ли сте, господин Вик? Да донеса ли четката и лопатката?
— Извинете, гозпожице Захариза. Зтъпих в дребна дупка по пътя на прогреза.
Тя слезе по стълбичката.
Ото стоеше пред импровизираната си работна маса. По стените висяха кутии с духчета. Саламандри дремеха в клетките си. Земна змиорка шаваше в голяма тъмна стъкленица. Но съседният буркан беше счупен.
— Пипах незръчно и го зъборих — обясни вампирът смутено. — И глупавата змиорка се завря зад мазата.
— Хапе ли?
— О, не, толкова за лениви…
— Ото, а с какво се занимавате?
Тя се взря по-внимателно в нещо едро върху масата. Той тутакси се опита да застане пред нея.
— О, взичко е още в екзперименталния зтадий…
— Печат на цветни снимки, нали?
— Да, обаче призпозоблението зазега е твърде грубовато…
Захариса долови някакво движение. Избягалата земна змиорка, налегната от скука зад масата, се устремяваше мудно към нови хоризонти.
— Моля ви, не я… — започна Ото.
— О, няма нищо, аз изобщо не съм гнуслива…
Пръстите на Захариса се свиха около змиорката.
Когато се опомни, Ото й вееше трескаво с черната си кърпичка.
— Ох… — Тя се опита да седне. — Ото?
— Да, гозпожице?
— Сега ми кажете какво се случи всъщност, когато сграбчих змиорката.
Вампирът трепна.
— Защо първо не зи починете? Може би зега не е най-добрият…
— Видях разни неща. Имаше… пламъци. И хора. И шум. Само за миг. Все едно цял ден се изниза пред очите ми за секунда! Какво се случи?
— Ами… — неохотно започна Ото. — Нали знаете, че заламандрите поглъщат зветлина?
— Да, разбира се.
— Е, змиорките пък поглъщат тъмна зветлина. Не замата тъма, а зветлината в нея. Тъмната зветлина… вижте какво, тъмната зветлина… Просто не е изучена добре дозега. По-тежка е от нормалната, затова повечето зе е зтекла към дъното на моретата или в най-дълбоките пещери на Юбервалд. Но винаги има по мъничко от нея дори в обикновения мрак. Много е увлекателно…
— Разбрах. Някакъв вид магическа светлина. Може ли да стигнем по-бързичко до същината?
— Чувал зъм твърдения, че тъмната зветлина е първоначалната, от която произлизат другите видове…
— Ото!
Той вдигна бледата си ръка, за да я успокои.
— Трябва да ме иззлушате! Чувала ли зте за теорията, че няма назтояще? Защото ако е делимо, то не може да е назтояще, а ако не е делимо, значи липзват началото, което го звързва с миналото, и краят, водещ към бъдещето. Филозофът Хайдехолан ни уверява, че цялата Взелена е замо някаква зи зтудена зупа от разбъркано време. А онова, което наричаме поток на времето, предзтавлява квантови флуктуации в тъканта на прозтранзтво-времето.