— Кучето сигурно отдавна е попаднало в казана на някое джудже — предположиха от друго кресло.
Всички в кръга около свещите се засмяха.
— Ако нещо… се обърка — подхванаха от някое кресло, — какво могат да кажат тези двамата?
— Познават само мен — напомни господин Въртел. — На ваше място не бих се тревожил излишно. Ваймс спазва правилата.
— Открай време подозирам, че е необуздан и свиреп човек.
— Именно. Той се познава добре и тъкмо затова спазва правилата. Впрочем срещата на гилдиите е утре.
— И кой ще бъде новият Патриций?
— Това ще бъде решено след внимателно обсъждане и грижливо обмисляне на всяко предложение — предположи адвокатът с глас като смазочно масло.
— Господин Въртел… — разнесе се от едно кресло.
— Моля?
— Не ни прилагайте тези похвати. Ще изберат Скроуп, нали?
— Голяма част от видните личности в този град са настроени в полза на господин Скроуп.
— Добре.
И застоялият въздух се изпълни със звънтящото безмълвие на неизречени слова.
Изобщо не беше необходимо някой да каже: „Мнозина от най-силните в този град дължат положението си на Ветинари.“
Никой не отвърна: „Няма спор. Но за хората, които се стремят към власт, благодарността е недостатък. Те имат навика да се вглеждат в настоящето. Никога не биха и помислили да свалят Ветинари от поста му, но щом вече го няма, ще проявят практичност.“
Не се чу въпросът: „Някой няма ли да защити Ветинари?“
А тишината не отговори: „О, всеки ще измисли добра дума за него: «Горкичкият… от претоварването е, да знаете»; «Тихите води са най-дълбоки»; «Най-добре е да го настаним в място, където не би навредил нито на себе си, нито на околните. Не сте ли съгласни?»; «Все пак е заслужил малка статуя, струва ми се»; «Можем поне заради доброто му име да заповядаме на Стражата да приключи случая»; «Трябва да гледаме напред». Ето как всичко се променя тихомълком. Без врява и почти без бъркотия.“
Никой не спомена: „Да убиеш образа — каква великолепна идея! Обикновеното убийство е еднократно, а това убива по малко всеки ден.“
В едно от креслата обаче изрекоха:
— Питах се дали лорд Дауни или дори господин Богис…
От друго кресло го прекъснаха:
— О, стига! Защо да го правят? Така е много по-добре.
— Вярно, вярно. Господин Скроуп се отличава с разнообразни достойнства.
— Почтен семеен човек, както научих.
— И се вслушва в гласа на народа.
— Не в буквалния смисъл, надявам се.
— Разбира се. Но е винаги готов да приеме уместен съвет. От… по-осведомените.
— Ще има голяма нужда от съвети.
Не сметнаха за подходящо да добавят: „Той е един полезен идиот.“
— Въпреки всичко… наложително е да укротим Стражата.
— Знам, че Ваймс ще прави каквото му е заповядано. Длъжен е. Скроуп ще е законно избран като Ветинари. А Ваймс е от хората, които трябва да имат началник, защото така придават законен вид на постъпките си.
Адвокатът се прокашля.
— Това ли е всичко, господа?
— А какво ще кажете за „Анкх-морпоркски вестник“? — сетиха се в едно кресло. — Дали не се заражда нов дребен проблем?
— Хората се забавляват — намеси се господин Въртел. — Никой не го приема сериозно. А и още в първия ден „Вестителят“ се продаде в двойно по-голям тираж. „Вестникът“ изпитва недостиг от пари. Както и… затруднения с доставките.
— Онази история с жената и змията беше любопитна — подхвърлиха от някое кресло.
— Нима? — промълви господин Въртел.
В креслото, от което споменаха за пръв път „Вестника“, се мътеше някаква идея.
— Ще ми олекне, ако няколко подходящи момчета им счупят пресата.
— Това би привлякло нежелателно внимание — не се съгласиха в друго кресло. — А във „Вестника“ жадуват за внимание. Онзи… писач копнее да бъде забелязан.
— Е, щом настоявате…
— Нямам такова намерение. Но „Вестникът“ ще спре. — В останалите кресла внимаваха какво се изрича точно от това кресло. — Младежът е идеалист. Тепърва му предстои да открие, че общественият интерес не е онова, от което обществото се интересува.
— Бихте ли повторил по-бавно?
— Опитвах се да обясня, господа, че на читателите може и да им харесва направеното от него, обаче си купуват „Вестителя“. Там новините са по-интересни. Казвал ли съм ви, господин Въртел, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите?
— Сравнително често, сър. — Зомбито забрави за миг присъщите си обноски, но веднага добави: — Ценно прозрение.
— Радвам се. — В най-важното кресло изсумтяха сдържано. — Господин Въртел, не изпускайте от поглед нашите… изпълнители.