— О, моля ви, вземете стария чувал от картофите — оживено предложи госпожа Еликсирска.
Уилям сграбчи чувала, напъха вътре везната с тежестите и се втурна към изхода.
— С Университета, реката и всичко останало ли? — нервно попита зад гърба му хазяйката.
— Да, несъмнено!
Тя стисна устни.
— Надявам се, че ще измиете везната старателно.
Накрая Уилям позабави крачка. Голямата желязна везна и тежестите му взеха дъха.
Първо тичаше, после ходеше, накрая влачеше чувала по скованата от студ мъглива улица към бараката зад „Кофата“.
Прозорците на „Вестителя“ още светеха. „До среднощ ли трябва да оставаш, за да съчиняваш лъжи? Но аз нося нещо истинско. Дори тежко.“
Задумка по вратата на „Вестника“, докато не му отвори едно от джуджетата. То изгледа изцъклено задъхващия се Уилям дьо Слов, който профуча край него и стовари чувала върху най-близкото бюро.
— Моля те, вдигни от сън Гунила. Трябва да подготвим следващото издание! И може ли да ми събереш десет долара?
Наложи се Добровръх да разнищва историята. Появи се от мазето по дълга нощница, но с непоклатимо закрепен на главата шлем.
— Не десет долара, а десет монети по един долар — обясняваше Уилям на смаяните джуджета. — Не десет долара на дребно.
— Защо?
— За да проверя колко тежат седемдесет хиляди долара!
— Ама ние нямаме седемдесет хиляди!
— Я ме чуйте — търпеливо ги подкани Уилям. — Дори едничка монета от един долар ще ми свърши работа. Но с десет монети измерването ще е по-точно, не схванахте ли? Въпрос на прости сметки.
Най-сетне джуджетата извадиха от своя сандък с парите десет монети, които бяха измерени прилежно. После Уилям отвори бележника си на празна страница и започна да пише трескаво. Джуджетата чакаха почти тържествено, сякаш той провеждаше алхимичен експеримент. Накрая Уилям вдигна глава, осенен от прозрение.
— Около триста килограма… — промълви. — Ето колко тежат седемдесет хиляди долара на монети. Кой знае, може да има толкова силен кон, че да носи и тях, и ездач, но… Ветинари се подпира на бастун, като ходи, видяхте го. Цяла вечност не би му стигнала да натовари коня, а и дори да се бе измъкнал, щял е да се влачи по пътя. Ваймс непременно се е досетил за това. Сам ми каза, че фактите са тъпи!
Добровръх вече стоеше пред редицата от наборни каси.
— Щом си готов, шефе, почваме.
— Добре… — Уилям се запъна. Знаеше фактите, но какво подсказваха? — Ъ-ъ… Набери заглавието: „Кой натопи лорд Ветинари?“ Следва текстът… ъ-ъ… Ами… „Анкх-морпоркската Градска стража вече допуска, че поне едно лице е било замесено в…“
— Схватката ли? — подсказа джуджето.
— Не.
— Мелето?
— Не. „… в нападението, извършено в двореца онзи ден сутринта“. Ъ-ъ… „Разкритите факти подтикват към заключението, че лорд Ветинари не само не е нападнал своя секретар, както се предполагаше, а и може би е заварил злосторници на местопрестъплението.“
Ръката на джуджето летеше над буквите — …з-л-о-с-т-о-р-н-и-ц-и-н-а…
И спря.
— Сигурен ли си? — промърмори Добровръх.
— Не, но моята догадка с нищо не е по-лоша от другите. Конят е бил натоварен не за бягство, а за да бъде намерен. Някой е осъществявал спретнато планче, само че нещо се е объркало. Поне това знам. Така… Нов абзац. „Един кон в конюшните е бил натоварен с триста килограма монети, но в сегашното си здравословно състояние Патрицият…“
Друго джудже запали печката. Трето разваляше набора от предишното издание. В стаята настана делова шетня.
— Запълнихме двайсетина сантиметра, имаме и заглавие — пресметна Добровръх, когато Уилям млъкна. — Ще пораздрусаме града. Искаш ли да вмъкнем още нещо? Госпожица Захариса драсна няколко реда за бала на лейди Селачии, има и няколко дреболии.
Уилям се прозяваше. Напоследък май сънят все повече не му достигаше.
— Сложи ги.
— Донесоха и съобщението по семафора от Ланкър, докато те нямаше — добави джуджето. — Струваше ни още петдесет пенса за вестоносеца. Не помниш ли, че прати запитване за змиите? — учуди се, щом видя стъписания поглед на Уилям.
Съобщението бе изписано старателно с красивия почерк на дежурния в семафорната кула. Вероятно най-чудатите редове, предадени досега с новата технология.
Личеше, че и крал Верънс е наясно колко струва една дума, изпратена по семафора.
ЖЕНИТЕ ЛАНКЪР НЯМАТ ПВТР НЯМАТ НАВИК ДА РАЖДАТ ЗМИИ ТЧК ТОЗИ МЕСЕЦ РОДЕНИ ДЕЦА УИЛЯМ ТЪКАЧЕВ КОНСТАНС ПОКРИВАРСКА КАТАСТРОФА КОЛАРОВА ТЧК ИМАТ РЪЦЕ КРАКА НЯМАТ ОТРОВНИ ЗЪБИ
— Ха! Заклещихме ги натясно! — зарадва се Уилям. — Дай ми само пет минутки и ще съчиня бележка по това съобщение. Скоро ще видим дали мечът на истината може да съсече дракона на лъжите.