Бодони го погледна благо.
— Нали тъкмо ти разправяше, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите?
— Да, но сега ще кажем истината.
— Е, и? Тя вече обу ли си ботушите?
Добровръх кимна на останалите прозяващи се джуджета.
— Момци, хайде по леглата. Аз ще оправя всичко.
Щом те се изнизаха по стълбичката към мазето, Гунила седна, извади сребърна кутийка и я отвори.
— Искаш ли енфие? — предложи на Уилям. — Вие, хората, не сте измисляли нищо по-добро досега. Това е „Уотсън, Червен етикет“. Продухва главата за секунда. Не обичаш ли?
Уилям врътна глава.
— И за какво ти е да вършиш всичко това, господин Дьо Слов? — попита Гунила, засмуквайки чудовищна доза енфие с всяка ноздра.
— Как тъй „за какво“?
— Виж, не се оплакваме. Трупат се парици. Другите поръчки намаляват стремглаво. Оказа се, че всеки гравьор само туй е чакал. Ние просто отворихме вратата на младите хиени в оная гилдия. Накрая ще ни довършат, знам си го. Много пари имат зад гърба си. Ще ти призная, че някои от момците вече подхвърлят да разпродаваме и да се прибираме в оловните рудници.
— Не може така!
— Е, може, но искаш да кажеш, че ти не желаеш да го сторим. Разбирам те. Заделих тлъстичка сума. Няма да сме зле. Предполагам, че ще успеем и да шитнем пресата на някого. Ще се върнем у дома с пълен сандък. Поначало затуй се захванахме с тая работа. Заради парите. Ама ти защо се напъваш?
— Аз ли? Защото…
Уилям затвори уста. Всъщност изобщо не бе решавал предварително да прави нещо. Всяка случка полека го подритваше към следващата и докато се усети, трябваше да пълни вечно гладното гърло на пресата. Тя и сега чакаше. Бъхтиш се, храниш я, тя огладнява след час, а в света навън плодовете на труда ти накрая попадат при Хари Пикнята. Но това беше най-нищожната неприятност. Изведнъж Уилям се усети, че си е намерил истинско занятие, и то с почти безкраен работен ден. И все пак всичко свършено беше не по-трайно от пясъчен замък на брега преди прилива.
— Де да знам… — призна си след малко. — Май защото за нищо друго не ме бива. И вече не си представям как бих могъл да върша нещо друго.
— Ама аз чух, че семейството ти било заринато с пари.
— Слушай, Гунила, аз съм абсолютно безполезен. За такъв ме отгледаха. От нас се очаква да се мотаем, докато не започне война, после да извършим храбра глупост и да си докараме белята.
— Като гледам, не се погаждаш много с твойте хора.
— Баща ми не е мил човек. Цял портрет ли да ти нарисувам? Той не ме харесва, както и аз него. Като опряхме до тази тема, той като че не харесва никого. Особено джуджетата и троловете.
— Няма закон, че е длъжен да харесва джуджета и тролове — поклати глава Добровръх.
— Вярно, но би трябвало да има закон, който му забранява да не ги харесва по неговия начин.
— Аха. Вече виждам скицата…
— Случайно да ти е познат изразът „низши раси“?
— Ти не само ми нарисува портрет, но и го оцвети.
— Той дори не желае да живее повече в Анкх-Морпорк. Казва, че градът станал прекалено нечист.
— Наблюдателен човек.
— Не, говоря ти за…
— Ясно ми е — увери го Добровръх. — Случвало се е да срещам такива хора.
— Каза, че правите всичко това заради парите… Наистина ли?
Джуджето кимна към оловните отливки, подредени прилежно до пресата.
— Искахме да превърнем оловото в злато. Олово си имаме предостатъчно. Нуждаем се от злато.
Уилям въздъхна.
— Баща ми все повтаря, че джуджетата не мислели за нищо друго освен злато.
— Горе-долу е вярно. — Гунила смръкна още енфие. — Но хората бъркат малко… Как да ти го втълпя… Ако човек мисли само за злато, той е алчен скъперник. Ако джуджето мисли само за злато, то просто си е джудже. При нас е друго. Как наричате ония черни хора, дето живеят в Хоуондаленд?
— Знам как ги нарича баща ми. А аз ги наричам „хората от Хоуондаленд“.
— Тъй ли? Както и да е… Чух преди време, че там имало едно племе, в което мъжът не можел да се ожени, преди да е убил леопард и да е поднесъл кожата му на жената. Същото е. Джуджето трябва да има злато, за да се ожени.
— Ама… нещо като зестра ли? Мислех, че не правите разлика между…
— Не ме разбра. И двете джуджета откупуват другия от родителите му.
— Откупуват ли?! — стресна се Уилям. — Нима може да се купувате и продавате?
— Видя ли? Културни различия, момко. Скъпичко излиза да отгледаш джудже до възрастта за брак. Храна, дрехи, ризници… С годините се трупат доста разходи. И трябва да бъдат възстановени. В края на краищата другото джудже придобива ценна собственост. И трябва да я заплати в злато. По традиция. Или в скъпоценни камъни. И това е приемливо. Знам, че си чувал нашата поговорка: „Струва колкото теглото си в злато.“ Разбира се, ако джуджето вече е поработило за родителите си, това се приспада от сумата. А ако е поотложило женитбата, може да натрупа цял куп надници… Ето, пак си ме зяпнал сащисано…