— А дали историята, която кучето може да разкаже, е свързана със случките в двореца преди няколко дни?
— Може би. Много е възможно. Нищо чудно тъкмо за това да си приказваме.
— Искам да видя с кого говоря — заинати се Уилям.
— Няма да стане.
— Е, все едно. Колко ме успокоихте! Значи отивам, вземам сто и петдесет долара, връщам се тук и ви ги връчвам. Така ли?
— Идеята ти си я бива.
— Изобщо не се надявайте.
— Значи не ми вярваш? — обиди се Кост В Гърлото.
— Досетлив сте.
— Ами-и… Да речем, че ти подхвърля нещичко безплатно. Да опиташ как е на вкус, дето има една приказка.
— Продължавайте.
— Не Ветинари, а друг човек е наръгал чиновника.
Уилям записа чутото в бележника си и вдигна глава.
— И с какво ми помага това?
— Чудничка новина си е. Малцина я знаят.
— Аз пък мисля, че почти нищо ново не научих. Някакво описание на човека?
— Има следи от кучешки зъби на глезена си.
— О, така ще го разпозная лесно на улицата — пресилено се зарадва Уилям. — Само трябва да вдигам крачолите на всеки срещнат.
Кост в Гърлото пак се засегна.
— Много си е добра новината. Ще развалиш спокойствието на разни хора, ако я пуснеш във вестника.
— Да, сигурно ще се разтревожат дали не съм полудял. Няма ли да ми го опишете?
Гласът прозвуча по-колебливо.
— Искаш да знаеш как изглежда ли?
— Точно така!
— Само че… С кучетата не е същото, не знаеш ли? Ни… Да, де, обикновеното куче гледа отдолу нагоре. И за него хората са стени с чифт ноздри.
— Значи с нищо не ми помагате — вдигна рамене Уилям. — Жалко, че няма да се дог…
— Е, съвсем друго е, ако попиташ как мирише онзи човек — припряно избълва Кост В Гърлото.
— Добре, опишете ми миризмата.
— Случайно да виждам купчинка монети пред себе си? О, не, заблудил съм се.
— Господин Кост, няма и пръста да си мръдна, за да събера толкова пари накуп, докато не получа доказателство, че знаете нещо.
— Щом настояваш… Знаеш ли, че има Комитет за неизбирането на Патриция? Ето ти новина.
— Ха, новина… От години се влачат разни заговори за свалянето му от власт.
Нова дълга пауза.
— А бе, да знаеш, че ще си спестим цялото това увъртане, ако просто ми дадеш парите и ти разкажа всичко.
— Досега не чух нищо важно. Кажете ми всичко и тогава ще ви платя, стига да е вярно.
— С толкова евтин номер ли мислиш да ме метнеш?
— Значи наистина няма да се спогодим — отсъди Уилям и прибра бележника си в джоба.
— Чакай, чакай, сетих се… Питай Ваймс какво е правил Ветинари точно преди нападението.
— Защо, какво толкова може да е правил?
— Първо виж дали сам ще успееш да научиш.
— Слабичка следа.
Нямаше отговор. Уилям като че долови някакво шумолене.
— Ей, тук ли сте?
Почака още миг-два и предпазливо пристъпи напред. Нямаше и помен от невидимия осведомител.
Уилям продължи умислен по улицата. Подуши дима едва ли не в същата секунда, когато чу тропота на глинени крака. Четирима големи го подминаха с грохот, понесли дълга стълба. Без да се подвоуми, той хукна подире им, а пръстите му сами отвориха бележника на нова страница.
Пожарите винаги будеха ужас в онези квартали, където имаше повечко дървесина и слама. Затова обитателите им яростно възразяваха срещу основаването на противопожарна команда. С безупречно анкх-морпоркско благоразумие те изтъкваха стопроцентовата вероятност, че всяка сбирщина, на която се плаща да гаси пожари, ще се постарае да има винаги нещо за гасене.
Големите обаче не будеха опасения у никого. Те бяха търпеливи, неуморни, строго логични, практически неуязвими. Освен това бяха доброволци. Всеки знаеше, че големите никога не биха навредили на хората.
Имаше неяснота около възникването на тяхната доброволна противопожарна бригада. Някои подхвърляха, че идеята била на Стражата. Общоприетата теория гласеше, че големите просто не понасят унищожаването на хора и имоти. С учудваща дисциплина и наглед без да общуват помежду си, те се втурваха от всички страни към пожара, спасяваха застрашените хора, измъкваха и грижливо подреждаха ценните вещи, заставаха във верига, покрай която пълните с вода кофи фучаха светкавично, стъпкваха и последното нажежено въгленче… а после се връщаха да продължат прекъснатата си работа.
Тези четиримата бързаха към зарево над Шосето на петмезената мина. Огнени езици се виеха от прозорците на първия етаж.
— От вестника ли сте? — попита един зяпач.
— Да — потвърди Уилям.
— Ами аз мисля, че това е поредният случай на загадъчно самозапалване като онзи, дето го описахте вчера.