Уилям изпъшка. И Захариса бе скалъпила кратичко съобщение за пожара на улица „Мощно лоби“, в който загинал някакъв окаяник. Във „Вестителя“ обаче разтръбиха за „Тайнственото огнено бедствие“.
— Не съм убеден, че вчерашният беше особено загадъчен — промърмори на зяпача. — Старият господин Харди решил да запали пура, но забравил, че си кисне краката в терпентин.
Някой казал на стареца, че така ще се излекува веднъж завинаги от кокошите тръни по ходилата. Точно това и станало… в известен смисъл.
— Да бе, все такива ни ги пробутват — многозначително отвърна зяпачът. — Ама много неща крият от нас…
— Самата истина казвате — сериозно промълви Уилям. — Онзи ден ми прошушнаха, че в дълбоката провинция всяка седмица падали цели планини, но Патрицият наредил всичко да се потули.
— Ето, знаех си! — възкликна зяпачът. — Чудно защо ни смятат за чак толкова тъпи.
— И аз това се питам — увери го Уилям.
— Дръпнете зе, моля, дръпнете зе!
Ото разбутваше тълпата, прегърбен под тежестта на устройство с размерите и вида на акордеон. Проби си път с лакти, разпъна триножника и насочи устройството към голема, който излизаше от димящ прозорец с малко дете в ръце.
— Зтрахотен кадър! — обяви вампирът и вдигна клетката със саламандъра. — Едно, две, три… ааргхааргхааргх…
Вече беше облаче бавно слягащ се прах. За миг една дреболия сякаш увисна във въздуха. Приличаше на малка стъкленица с шнурче.
Падна и се счупи на калдъръма.
Прахът изригна нагоре, придоби форма… и Ото примигваше, опипвайки се, за да провери всичко ли си е на мястото. Зърна Уилям и му се ухили до ушите, както може само един вампир.
— Гозподин Уилям! Дадохте ми много полезен зъвет!
— Ъ-ъ… Какъв? — изломоти Уилям, вторачен в иконографа, изпод чийто капак се изнизваха струйки жълтеникав пушек.
— Казахте ми да зи нозя малък авариен запаз от… онази думичка с „к“. Окачих го на врата зи, за да зе зчупи, когато има произшезтвие… и ето ме!
Той повдигна капака и издуха пушилката. Отвътре се чуваше много тиха кашлица.
— Ако не зе лъжа, имаме узпешно гравирана знимка! И това отново доказва какво можем да позтигнем, когато мозъците ни не за замъглени от мизли за отворени прозорци и зтройни шии. Впрочем такива мизли изобщо не ми зе мяркат в главата, защото зъм пълен въздържател.
Ото бе внесъл и забележими промени в облеклото си. Вместо традиционния фрак, толкова обичан от неговата раса, носеше елек с неизброими джобове. Бе ги натъпкал с храна за духчета, кутийки с бои, чудновати приспособления и други неизменни атрибути в иконографския занаят.
Все пак бе уважил традицията — елекът беше черен и обточен с червено по ръбовете.
Уилям благо разпита семейството, гледащо унило как димът в къщата им се сменя с облаци пара. Установи, че пожарът е бил загадъчно причинен от загадъчно самозапалване поради загадъчно прелял върху печката тиган с нажежена мас.
Остави ги да ровят в почернелите останки.
— И това е поредният репортаж — промърмори, прибирайки бележника си. — Кара ме да се чувствам донякъде като вампир… Ох, извинявай!
— Няма нищо — успокои го Ото. — Разбирам ви. Ще зе възползвам от повода да ви благодаря, че ми дадохте тази работа. Озобено защото виждам колко зе изнервяте. И това разбирам.
— Изобщо не се изнервям! — разпалено отрече Уилям. — Съвсем свободно общувам с другите раси!
Изражението на Ото беше приветливо, но погледът му стана пронизващ… както си е присъщо на вампирите.
— О, да, забелязвам колко зе зтараете да зе държите приятелзки з джуджетата. Много зте добър и з мен. Похвално е да полагате такива узилия…
Уилям отвори уста да възрази, но се отказа.
— Добре де… Виж какво, така ме възпитаваха. Моят баща е… голям защитник на човечеството. Ха, не човечеството в смисъл на… По-скоро е противник на…
— Да, да, долових змизъла.
— Но нищо не тая в душата си, ясно? Всеки от нас може да решава сам какъв да бъде!
— Да, да, не озпорвам това. А ако изкате зъвет как да зе държите з жените, замо трябва да попитате.
— Че защо да търся съвет за… жените?
— О, нямах предвид нищо конкретно — невинно отвърна Ото.
— Впрочем ти си вампир. Какъв съвет бих могъл да очаквам от теб по въпроса за жените?
— Ох, отпушете зи ноза и подушете този чезън, както казваме ние! Какви злучки бих могъл да зподеля з ваз… — Ото помисли малко. — Но няма да го зторя, защото вече не върша такива неща, откакто прозрях зветлината. — Той сръга с лакът изчервения като домат Уилям. — Замо ще зпомена, че те не винаги пищят…
— Това не беше ли лека проява на безчувственост от твоя страна?