— Е, така беше в лошите зтари времена — припряно избълва Ото. — Зега за мен няма нищо по-добро от чаша вкузно какао и приятна пезен около хармониума в нашата зала. О, да. Няма никакво зъмнение.
Оказа се обаче, че не е лесно да се върнат в редакцията с репортажа и снимките си. Дори беше трудно да проникнат на Бляскавата улица.
— Може би зами зи го изпрозихме — викна Ото в ухото на Уилям. — Двадезет и пет долара за много пари.
— Какво? — кресна Уилям.
— КАЗАХ, ЧЕ ДВАДЕЗЕТ И ПЕТ ДОЛАРА ЗА МНОГО ПАРИ!
— КАКВО?
Всеки на Бляскавата улица носеше куче, водеше куче, беше влачен от куче или хапан от чуждо куче. Лаят надхвърляше границата на обикновените звуци и блъскаше по тъпанчетата на ушите като ураган от стари железарии.
Уилям издърпа Ото в един вход, където врявата беше само непоносима.
— Не можеш ли да направиш нещо? — изкрещя с все сила. — Иначе никога няма да се промушим!
— Какво например?
— Е, знаеш… Каквото умеят чадата на нощта.
— О, това ли… — Ото се навъси. — Много шаблонно отношение, откровено казано. Като зте подхванал тази тема, защо не поизкате и да зе превърна в прилеп? Уверявам ви, вече не върша такива неща!
— А сещаш ли се за нещо по-добро?
На броени крачки от тях ротвайлер се опитваше настървено да схруска кокер шпаньол.
— Е, добре…
Ото размаха ръце в неясен жест. Лаят секна мигновено. После всяко куче седна на задните си лапи и нададе вой.
— Не е голяма промяна — гръмко изрази мнението си Уилям, — но поне престанаха да се бият.
Помъкнаха се напред през навалицата.
— Ами толкова мога — заядливо отвърна Ото. — Защо не вземете и да ме набучите на кол между другото? Не разбирате ли, че още на зледващата збирка на въздържателите ще зе червя поне пет минути, докато обязнявам позтъпката зи? Знам, че не е… онова, звързаното зъз змученето, но би трябвало да зе държим призтойно…
Прегазиха изгнила ограда и влязоха в бараката през задната врата.
Хората с кучетата се вмъкваха през предната и ги задържаше само барикадата от бюра. Захариса гледаше измъчено морето от лица и муцуни. Уилям едва различаваше гласа й във врявата.
— … не, това е пудел. Не прилича на кучето, което търсим… Не ни трябва. Как познах ли? Ами това е котка… Тогава защо си ближе лапичките? А, не, кучетата не го правят… Не, госпожо, показвате ми булдог… Определено не, господине. Защото е папагал. Научил сте го да лае и сте написал на перата му „КуЧи“, но си остава папагал…
Тя махна от очите си увиснал кичур и видя Уилям.
— Още колко са отвън?
— Уви, стотици.
— Преживях най-неприятния половин час… Но това е кокошка, глупава жено! Току-що снесе яйце!… Що за тъпа идея да предложим награда? В Анкх-Морпорк живеем! Ами че един идиот доведе крава! Започна се разгорещен спор за анатомията на животните и накрая Скалата го цапардоса. Горкият трол сега е отвън и се опитва да въведе някакъв ред!… Донесли са и порове!
— Много съжалявам…
— Питам се дали не бихме могли да ви бъдем от полза?
Срещу тях стоеше жрец в черно расо без никакви украси, каквито носеха омнианците. На главата си имаше плоска широкопола шапка, носеше на връвчица символа на костенурката, а по лицето му беше изписано почти смъртоносно доброжелателство.
— Аз съм брат Шиш, По Който Танцуват Ангели — представи им се жрецът и отстъпи встрани, за да видят стоящата зад него планина в черно. — Това е сестра Дженифър, която е дала обет за мълчание. — Двамата зяпнаха явлението, а брат Шиш продължи: — Това означава, че тя не говори. Каквото и да стане.
— Олеле… — немощно промълви Захариса.
Една от зениците на сестра Дженифър се въртеше равномерно, лицето й напомняше тухлена стена.
— Да, хъм… Дойдохме в Анкх-Морпорк, за да участваме в насърчената от епископ Рог мисия в помощ на животните. Научихме, че търсите изпаднало в беда кученце. Виждам, че сте… малко изтормозени. Дали не бихме могли да облекчим бедата ви? Това е наш дълг.
— Кучето е дребен териер, но ще се стъписате, ако видите какво водят хората…
— Колко жалко — отбеляза брат Шиш. — Но сестра Дженифър убеждава изкусно…
Сестра Дженифър застана пред мъжа, който с надежда им показваше язовеца в ръцете си.
— Само дето беше малко болен…
Сестра Дженифър стовари юмрук върху главата му. Уилям трепна.
— Тя изповядва суровата обич — обясни брат Шиш. — Кратко напътствие в подходящия момент ще спре лутането на заблудената душа.
— Към кой орден принадлежи, извинете? — попита Ото, а заблудената душа с язовеца се затътри навън, опитвайки се да тръгне в няколко посоки едновременно.