Брат Шиш се усмихна влажно на вампира.
— Тя е от ордена „Цветчетата на вечното раздразнение“.
— Виж ти… Не бях чувал за такъв орден. Много… дейзтвени похвати. Е, аз трябва да зляза долу и да проверя как духчетата за зи звършили работата…
Тълпата оредяваше стремително под неотклонния натиск на сестра Дженифър. Най-припряно се отдалечаваха хората, донесли кучета, които мъркаха или кълвяха семенца. Изнервяха се и повечето притежатели на несъмнени кучета.
Уилям взе да се тревожи. Някои секти от омнианската църква все още се придържаха към възгледа, че за да пратиш нечия душа в рая, не е зле тялото да попадне приживе в ада, но…
— Какво прави тя всъщност?
Откъм тълпата се разнасяха викове и скимтене — сестра Дженифър сграбчваше кучетата поред, вторачваше се яростно в тях и ги натикваше обратно в прегръдките на собствениците доста силничко.
— Вече обясних, че се опитваме да намерим онова кученце — отвърна брат Шиш. — То се нуждае от грижи.
— Но… онзи териер с козина като четка е почти като на картинката — намеси се Захариса. — А тя току-що го подмина.
— Сестра Дженифър има много изострен усет — осведоми ги брат Шиш.
— Както и да е, така няма да напълним страницата — промърмори Захариса и седна зад бюрото си.
— Сигурно щяхме да ви улесним, ако бяхме отпечатали цветна рисунка — предположи Уилям.
— Вероятно — потвърди негово преподобие. — Онзи териер беше сивкаво-кафеникав.
Уилям разбра, че вече е мъртвец и е само въпрос на време догадката му да се потвърди.
— Знаете точно кое куче търсите — промълви съвсем тихо.
— Ти си пресявай думичките, вестникарче — посъветва го брат Шиш не по-гръмко. Постара се изпод расото му да лъснат ножове, които стигаха за кухня в голямо имение. — Това не те засяга, чатна ли? Викнеш ли, ще убием някого. Направиш ли ми се на герой — пак ще убием някого. А може и направо да убием някого, та да си спестим разправиите. Нали я знаеш онази щуротия, че перото било по-силно от меча?
— Да — дрезгаво потвърди Уилям.
— Искаш ли да се пробваш?
— Не.
Уилям се усети, че Добровръх го наблюдава втренчено.
— Какво прави онова джудже? — не пропусна да попита брат Шиш.
— Набира текст, господине.
— Кажи му да си продължи.
— Продължавай, Гунила — послушно изрече Уилям достатъчно силно, за да се чува сред лая и скимтенето. — Всичко е наред.
Добровръх кимна и им обърна гръб. Вдигна ръка многозначително и започна да набира.
Уилям гледаше внимателно. Ръката минаваше от кутия на кутия и посланието се разчиташе по-добре, отколкото в семафорна кула.
„Тоя-е-гадняр-нали?“
— О, да, несъмнено — изрече Уилям.
— Кое е несъмнено? — изгледа го брат Шиш.
— Че съм много изнервен, господине, когато наблизо има ножове.
Шиш се озърна към джуджетата. Всички стояха с гръб към него. А Добровръх измъкваше буквичка след буквичка от кутиите.
„Въоръжен?-Кашляй-ако-е.“
— Какво става с гърлото ти? — усъмни се Шиш.
— Ами пак от нерви… господине.
„Добре-ще-доведа-Ото.“
— Ох, само това не…
— Къде отива джуджето? — наежи се Шиш и бръкна под расото си.
— В мазето, господине. За да вземе малко… мастило.
— Че защо? И тук си имате всякакви мастила, както виждам.
— Ъ-ъ… бялото мастило, господине. За междуредията. — Уилям се наведе към господин Шиш и потрепери, когато ръката пак се скри под расото. — Чуйте ме — джуджетата също са въоръжени. С големи брадви. И много лесно се ядосват. Аз съм единственият наоколо, който няма оръжие. Моля ви… Още не ми се умира. Свършете си работата и си вървете, бива ли?
Помисли си разсеяно, че прекалено добре играе ролята на жалък страхливец.
Шиш погледна към вратата.
— Докъде стигнахме, сестро?
Сестра Дженифър стискаше подскачащ чувал.
— Събрах всички …ани териери.
Брат Шиш рязко завъртя глава.
— Събрах всички …ани териери! — изчурулика пронизително сестра Дженифър. — А откъм края на улицата идват …ани стражници!
С крайчеца на окото си Уилям видя как Захариса подскочи на стола. Вече не се съмняваше, че смъртта ще го навести днес.
Ото се качи невъзмутимо по стълбичката от мазето, метнал през рамо един иконограф.
Кимна на Уилям. А Захариса избута стола си назад.
Добровръх набираше забързано:
„Закрий-си-очите.“
Господин Шиш внезапно се намръщи.
— Какво бяло мастило за междуредията, бе?
Захариса гледаше гневно и решително досущ като госпожа Еликсирска след непристойно подхвърляне.
Вампирът насочи кутията на иконографа.