Поставката над нея гъмжеше от юбервалдски земни змиорки.
Господин Шиш бръкна под расото си.
Уилям се хвърли срещу напиращата Захариса.
А джуджетата вече прескачаха бариерата, размахали брадвите си. И…
— Бау — промълви Ото.
Времето спря. Уилям усети как Вселената се сви надалеч от него, мъничкото кълбо от стени и таван се обели като кора от портокал и нахлу мразовита тъма, изпълнена с ледени иглички. Чуваха се гласове, млъкващи насред думата. Отново му се стори, че тялото му е рехаво и безплътно като сянка.
После падна върху Захариса, обвил ръце около нея, и двамата се търкулнаха зад жадуваната барикада от бюра.
Виеха кучета. Псуваха хора. Крещяха джуджета. Цепеха се мебели. Уилям си лежеше кротко, докато грохотът и трясъкът стихнаха.
Вече се чуваха само стонове и ругатни.
Ругатните го ободриха. Личеше, че ги произнася джудже, което не само е живо и здраво, но и вбесено.
Внимателно подаде глава над бюрото.
Отсрещната врата зееше. Нямаше нито опашка, нито кучета. Но откъм улицата долитаха шумът на бягаща тълпа и яростен многогласен лай.
Задната врата висеше накриво.
Уилям осъзна колко се е сгорещил от присъствието на Захариса в обятията му. В живота си, посветен на приятното редене на думи, не бе и мечтал… „И още как си мечтал — поправи го вътрешният редактор. — По-добре кажи, че не си очаквал.“ Да, де, не бе и очаквал да го споходи такова преживяване.
— Ужасно съжалявам — смънка той.
„Благородна лъжа — отбеляза вътрешният редактор. — Все едно благодариш на леля си за подарените прекрасни носни кърпички. Няма страшно, простено ти е.“
Отдръпна се предпазливо и стана. И джуджетата се изправяха неуверено. Едно-две от тях повръщаха шумно.
Тялото на Ото Вик лежеше сгърчено на пода. Брат Шиш бе замахнал майсторски в движение.
— О, богове — изграчи Уилям. — Що за страхотия… Трябва да… направим нещо за него…
— Извинете? Някой чува ли ме?
Гласът отекна изпод работната маса. Добровръх се наведе.
— Олеле…
— Какво има пък сега? — трепна Уилям.
— Моля ви, измъкнете ме оттук най-позле!
Добровръх се намръщи, но бръкна под масата. А гласът не млъкваше:
— О, каква гадозт, тук има умрял плъх. Зигурно някой зи е изтървал обяда, що за небрежнозт… Не за ухото, моля, не за ухото… Хванете ме за козата, моля…
Ръката се измъкна, хванала главата на Ото. Очите огледаха бързо стаята.
— Взички ли за добре? — попита вампирът. — Размина ни зе на козъм, нали?
— Ото… а т-ти добре ли си? — заекна Уилям.
Май току-що бе спечелил състезанието за най-тъпия въпрос на годината…
— Моля? О, да. Да, така ми зе зтрува. Не мога да зе оплача. Замо че изглежда, че за ми отзекли главата. Взе пак е неудобно, не мизлите ли…
— Това не е Ото — отрече тресящата се Захариса.
— Той е, разбира се — отсече Уилям. — Кой друг може да е…
— Ото беше по-висок — избълва момичето и се разкикоти.
Уилям прихвана Захариса, за да не падне. Знаеше, че от такъв кикот човек може да си умре като едното нищо.
Джуджетата също се разсмяха, но вампирът не се присъедини към тях особено въодушевено.
— Ами да. Хо-хо-хо. Прочутото анкх-морпоркзко чувзтво за хумор. Каква змешна шегичка. Не зе притезнявайте от мен… Гозподин Добровръх, бихте ли ме отнезли при моето тяло? Трябва да е някъде наблизо.
— Искаш ли… Да опитаме ли… С пришиване ли става… — ломотеше джуджето.
— Не. Оздравяваме бързо — увери го вампирът. — А, ето го. Така, може ли зега да ме озтавите до него? Обърнете ме още малко… Зценката е малко змущаваща, ако зе дозещате… Както да пузнеш една вода…
Все още примижалите от тъмната светлина джуджета се извърнаха. След миг чуха:
— Готово, можете да гледате.
Цял и невредим, Ото седеше на пода и си бършеше шията с кърпичка.
— Нищо не ми зтава без трепетликов кол в зърцето — допълни, щом видя как са се опулили към него. — И така… какво зе злучи взе пак? Джуджето ми каза да им отвлека вниманието…
— Откъде да знам, че ще използваш тъмна светлина? — сопна му се Добровръх.
— Ха, какво чувам? Замо земните змиорки бяха заредени, а ти изкаше да измизля нещо веднага! Какво друго очакваше да зторя? Аз зъм зе превъзпитал!
— Ама тая светлина носи лош късмет! — разсърди се джуджето, което Уилям бе запомнил с прякора Дремчо.
— О, нима? — възкликна Ото. — И кой зпоред теб имаше лош къзмет? Аз ще трябва да зи пера якичката!
Уилям се мъчеше да успокои някак Захариса, но тя още трепереше.
— Какви бяха тези хора? — прошепна момичето.
— Ами… не знам точно… но търсеха кучето на лорд Ветинари… И тази… сестра Дженифър имаше чудат вид…