Захариса прихна презрително.
— В училище съм виждала и по-страшни от нея. Сестра Креденца можеше да прегризе врата. Но да говорят така!… Знам, че това нейно „…ано“ беше мръсна дума. Поне както я казваше. А жрецът имаше нож!
Зад тях Ото затъваше в неприятности.
— Използваш я да правиш снимки ли?! — развика се Добровръх.
— Ами да.
Няколко джуджета се плеснаха по бедрата и изпълниха останалите жестове от пантомима, която намеква грубо, че не е за вярване колко тъпи могат да бъдат някои хора.
— И ти знаеш, че е опасно! — изръмжа Добровръх.
— Някакво зи зуеверие! — разгорещи се и Ото. — А взичко е толкова прозто! Вероятно зобзтвеният морфичен отпечатък на индивида взаимодейзтва з резоните, тоезт чазтиците-неща, в някакво фазово прозтранзтво зъглазно теорията за времевото зъглазуване. Така предизвиква възникването на множезтво лишени от позока пробиви, които зе презичат з илюзията за назтояще и пораждат метаморфни образи в зъответзтвие з шаблоните на квазиизторичезката екзтраполация. Е, видяхте ли? Нищо загадъчно няма!
— Да, но поне уплаши онези хора — промълви Уилям.
— Уплашиха ги брадвите — безпрекословно го поправи Добровръх.
— А, не. Избягаха заради чувството, че са им отворили черепите и са им набили ледени висулки в мозъците — възрази Уилям.
Добровръх примига.
— Е, и това го имаше… — избърса си челото. — Няма спор, умело подмяташ думичките…
Нечий силует затъмни рамката на вратата. Добровръх докопа брадвата си.
А Уилям изпъшка. Бе дошъл Ваймс. И най-лошото беше, че се усмихваше без следа от веселие. По-скоро хищно.
— А, ето ви и вас, господин Дьо Слов. В момента няколко хиляди кучета препускат из града. Любопитен факт, как мислите? — Облегна се и извади пура от джоба си. — Е, предимно кучета. — Драсна кибритената клечка в шлема на Добровръх. — Има и котки. Дори котките са повече. Нищо не може да се сравни с… хъм, истински потоп от кучета, за да започне оживление в града. Особено когато хапят и вият. Пък и вече трябва да гледаме къде стъпваме, защото кучетата са изнервени. О, не споменах ли добитъка? — добави той разговорчиво. — Нали знаете как става?… Пазарен ден, хората си водят кравите и — о, богове! — иззад ъгъла се излива истинска вълна от скимтящи кучета… Как забравих и овцете! Да, имаше и пилета, обаче не вярвам от тях да е останало много… — Изведнъж се вторачи в Уилям. — Дали не искате да ми кажете нещо?
— Ъ-ъ… Имахме малки затруднения…
— Не може да бъде! Слушам ви с интерес.
— Кучетата се уплашиха, когато господин Вик ги снима.
Ваймс опари с поглед Ото, който пък се втренчи в краката си.
— Дали не е уместно да спомена — подхвана Командирът на Стражата, — че днес избират нов Патриций…
— Кого? — изстреля Уилям.
— Аз не знам — натърти Ваймс.
Захариса си издуха носа и заяви:
— Ще изберат господин Скроуп от Гилдията на обущарите и сарачите.
— Откъде научихте? — настрои се подозрително Ваймс.
— Всички знаят — троснато отвърна момичето. — Чух го и от младежа в пекарната тази сутрин.
— Как щяхме да живеем без слухове? — поклати глава Ваймс. — Затова днес, господин Дьо Слов, не е желателно… нещо да се обърка. Моите служители си приказват в момента с някои от собствениците на кучетата. Малцина проявяват желание, да ви призная. Повечето не искат да говорят със Стражата. Не ги разбирам, ние сме добри слушатели. Е, нямате ли какво да ми кажете? — Командирът на Стражата огледа стаята и пак се обърна към Уилям. — Всички зяпат вас, между другото.
— „Вестникът“ няма нужда от помощта на Стражата — осведоми го Уилям.
— Не съм мислил да ви помагам.
— Нищо лошо не сме извършили.
— Аз ще реша дали е тъй.
— Охо, колко интересна гледна точка…
Ваймс се намръщи, щом видя бележника в ръцете на Уилям.
— Ясно… — Пресегна се към колана си и измъкна парче тъмно дърво. — Според вас какво е туй?
— Палка — отсече Уилям. — Или къса тояга, ако предпочитате.
— Последното средство, дето има една приказка — безстрастно добави Ваймс. — От палисандрово дърво и ламедоско сребро. А на тоя малък герб е изписано, че съм пазител на мира и спокойствието. А вие, господин Дьо Слов, в момента не ми изглеждате най-твърдата опора на мира и спокойствието в града.
Погледите им се срещнаха.
— Каква ли е била странната постъпка на лорд Ветинари миг преди нападението? — изсъска Уилям толкова тихо, че може би само Ваймс го чу.
Командирът на Стражата дори не мигна. Но след кратко умуване остави палката на бюрото.