— Момко, а ти прибери тоя бележник — предложи спокойно. — Тъй оставаме само аз и ти. Без да се замеряме със символи.
Този път Уилям беше готов да види накъде го побутва благоразумието. Прибра бележника.
— Тъй бива — похвали го Ваймс. — А сега двамата ще отидем в онуй ъгълче, докато твоите приятели поразтребят тук. Не е ли чудно колко мебели могат да се потрошат от една снимка?
Командирът на Стражата седна върху захвърлена ръждива мивка. Уилям се задоволи с люлеещо се конче.
— Добре, господин Дьо Слов, хайде да я подкараме по твоя начин.
— Не знаех, че си имам свой начин да подкарвам каквото и да било.
— Значи няма да ми кажеш каквото знаеш?
— Аз самият не съм наясно знам ли нещо — сподели охотно Уилям. — И все пак… ми се струва, че… лорд Ветинари е направил нещо особено преди произшествието.
Ваймс извади своя бележник и го прелисти.
— Влязъл е в двореца през конюшните малко преди седем часа сутринта и казал на стражника, че го освобождава от поста.
— Да не е бил навън цяла нощ?
Ваймс вдигна рамене.
— Негова светлост излиза и влиза, когато му скимне.
— Аз обаче подозирам — предпазливо подхвана Уилям, — че е било твърде необичайно негова светлост да се намира извън двореца в този час.
— Необичайно е и да наръга секретаря си, и да се приготви за бягство с пълен чувал пари — спомена Ваймс. — И ние забелязахме. Не сме тъпи, само се стараем да изглеждаме такива. А, да… Стражникът каза, че усетил доста силен спиртен дъх от устата на негова светлост.
— Той пие ли изобщо?
— Досега не съм го виждал пийнал.
— Има обаче пълен шкаф с напитки в кабинета си.
Командирът на Стражата се засмя.
— И туй ли успя да видиш? Предпочита обаче да пият онези, които идват в кабинета му.
— Но може би само е събирал смелост да… — Уилям стисна устни. — Не, Ветинари няма да го направи.
— Не му приляга, вярно. — Ваймс се намести по-удобно върху мивката. — Дали не е най-добре да премислиш нещата пак, господин Дьо Слов? Току-виж… намериш някой подходящ помощник в мисленето.
Командирът на Стражата заговори с такъв тон, че неофициалната част от разговора приключи на секундата.
— Много ли сведения имате за Скроуп? — опита си късмета Уилям.
— За Тутъл Скроуп ли? Синът на стария Тускин Скроуп. Президент на Гилдията на обущарите и сарачите през последните седем години. Семеен човек. Има процъфтяващо магазинче на улица „Уиксън“.
— Това ли е всичко?
— Господин Дьо Слов, това е всичко, което Стражата знае за господин Скроуп. Схвана ли намека? Хич не би искал да чуеш какво мога да ти кажа за ония хора, около които сме изровили много сведения.
— Аха… — Уилям сви вежди. — Но на улица „Уиксън“ няма обущарски магазин.
— Не съм споменавал обувки.
— Всъщност единственият магазин там, в който изобщо се продават кожени изделия, е…
— Същият — прекъсна го Ваймс.
— Но там продават…
— Кожени изделия — твърдо повтори Командирът на Стражата и си взе палката, която по съвместителство беше и церемониален жезъл.
— М-да… И стоки от каучук… пера… камшици… и… дрънкулки — червеше се Уилям. — Но…
— Никога не съм влизал в магазина, но май ефрейтор Нобс редовно прелиства каталозите им — сподели Ваймс. — Все пак няма Гилдия на производителите на дрънкулки, макар че хрумването не е лошо. А при господин Скроуп всичко си е законно и редовно. Уверяват ме, че поддържал старовремска семейна атмосфера. Така покупките на… туй-онуй и дрънкулки… стават приятни като пазаруването на кесийка ментови бонбонки, не се и съмнявам. А до ушите ми стигна мълва, че първата работа на милия господин Скроуп ще бъде да помилва Ветинари.
— Но той още не е осъден!
— Няма ли да е възхитително? — ухили се страховито Командирът на Стражата. — Чудесно начало, нали? Обръщаме на нова страница. „Горкичкият, преуморил се е. Бремето на властта го е прекършило. Не е излизал на чист въздух.“ И тъй нататък. Бързичко ще го пъхнат в някое тихо усамотено кътче и всички ще прогоним от главите си тревогите за неприятната история. Голямо облекчение, а?
— Но вие знаете, че той не е…
— Тъй ли? Господин Дьо Слов, пред очите ти е официалният символ на моя пост. Ако беше обикновен боздуган с пирони, щяхме да живеем в съвсем друг град. Ще си вървя. Казваш, че си мислил, но се питам дали не е време да помислиш още малко.
Захариса се опомняше, може би защото никой не се опитваше да я утешава.
— Сега какво ще правим?
— Де да знам — промърмори Уилям. — Ще издадем броя. Това ни е работата.