Уилям обърна снимката към него.
— Ото, какво е това?
В сенките се различаваха пищящи усти. Имаше ококорени очи. Естествено не мърдаха, щом някой се взреше в тях, но при втория поглед оставаше вледеняващото впечатление, че не са на същите места.
Ото се разтрепери.
— Ох, защо ли използвах наведнъж взички змиорки…
— И какво?
— Ама че страхотия! — ахна Захариса и веднага се извърна.
— Много змущаващо — мърмореше Ото. — Очевидно за излъчвали озобено зилно…
— Обясни ни!
— Е… Нали зте чували, че иконографът не лъже?
— Разбира се.
— Така ли? Ами… На зилна тъмна зветлина знимката наизтина не лъже. Тя разкрива истината пред тъмния взор на зъзнанието… — Помълча и въздъхна. — Ах, колко жалко, пак не чувам зловеща гръмотевица. Поне бихте могли да погледнете уплашено към зенките в зтаята…
Всички глави едновременно се завъртяха към сенките в ъглите и под тавана. Там нямаше нищо освен прашни паяжини.
— Но това са само… — започна Захариса.
— Зкъпа гозпожице — вдигна ръка Ото, — вече ви казах, че от филозофзка гледна точка изтината може да зе окаже не онова, което призъзтва физичезки, а метафоричното…
Уилям се загледа за кой ли път в снимката.
— Надявах зе з добавянето на филтри да премахна нежеланите зтранични ефекти. Уви…
— Става все по-зле — промълви момичето. — По-лошо е и от смешните зеленчуци.
Добровръх клатеше глава.
— Нечестиви занимания… Не ги понасяме, да знаете.
— Мислех си, че джуджетата не са религиозни — обади се Уилям.
— Не сме. Но знаем кое е нечестиво. Пак ви казвам — не желая повече да виждам тези… отпечатъци на тъмата!
Уилям направи кисела гримаса. „Показва истината… Как разпознаваме истината, когато я зърнем? Философите в Ефеб са убедени, че заекът не може да надбяга костенурката, дори са готови да го докажат. И това ли е истина? Чух един магьосник да твърди, че всичко се състои от мънички числа, които фучат насам-натам толкова бързо, че се превръщат във вещество. Дали е истина? Струва ми се, че през последните дни случките не са каквито изглеждат, а не знам защо си го мисля, но видимото май не е истината…“
— Да, Ото, повече никакви игри с тъмната светлина — настоя и той.
— Адски си прав! — подкрепи го Добровръх.
След малко в печатницата се възцари тишина, макар откъм отсрещното бюро да се чуваше откъслечно хлипане.
Уилям написа репортаж за пожара. Лесна работа. После се помъчи да изложи смислено последните случки, но не стигна по-далеч от първата дума — „несъмнено“. Дума, на която може да се разчита. За съжаление всичко, в което не се съмняваше в момента, изобщо не му допадаше.
Бе очаквал… Всъщност какво бе очаквал? Да осведомява читателите? Да. Да ги дразни? Е, поне някои от тях. Но изобщо не предполагаше, че всичко ще си остане същото. Издаваше вестника и това нямаше никакво значение.
Хората като че просто приемаха каквото се случеше. Защо да пише втори път за произшествието с Ветинари?
— А ти на какво се надяваше? — Захариса сякаш му четеше мислите. — Че на улицата ще излязат протестиращи тълпи? Доколкото знам, Ветинари не е симпатяга. Мнозина казват, че все с нещо е заслужил да го тикнат на топло.
— Значи ме уверяваш, че хората са равнодушни към истината?
— За повечето хора истината е, че имат нужда от пари да си платят наема в края на месеца. Виж ги Рон и приятелите му. Какво ги интересува истината? Те живеят под моста! И защо си ме зяпнал така?!
Уилям си затвори устата.
— Да, разбирам, обаче…
— Не ми се вярва, че разбираш! — скастри го момичето. — Прочетох какво са написали за теб в „Справочникът на Туърп“. Твоето семейство никога не е имало главоболия с дреболиите, нали? Защото винаги сте били от хората, които казват как да е подреден светът. И този… вестник е развлечение за теб, както виждам. Да, сигурно се трудиш искрено, но ако всичко се издъни с трясък, пак ще имаш парите си. Аз обаче ги нямам. Затова щом трябва да го пълним с вехтини, колкото и да им се подхилваш, тъкмо това ще правя.
— Нямам пари! Сам си изкарвам прехраната!
— Да, но си имал избор! А аристократите не искат да виждат как тузари като тях гладуват. Намират им безсмислена работа срещу много солидна заплата…
Тя млъкна, защото остана без дъх, и махна кичурите от очите си. Взря се в Уилям, сякаш бе запалила фитил и се чудеше дали бурето с барут не е доста по-големичко, отколкото си е представяла.
Уилям отвори уста, отказа се и опита пак. Накрая смънка прегракнало:
— Горе-долу си права…