— Следващата дума ще е „но“, знам си — заяде се Захариса.
Уилям долавяше, че всички джуджета ги наблюдават и слушат.
— Да, позна…
— Аха!
— Затова пък е грамадно „но“, ако не възразяваш. Важно е! Все някой трябва да мисли и за… голямата истина. Какво прави Ветинари? Ами не вреди прекалено. Имали сме управници, които са били неизлечимо луди и страшни гадняри. И то не толкова отдавна. Ветинари може и да не е „симпатяга“, но тази сутрин закусвах с човек, който ще бъде много по-лош, ако му поверят града. Такива като него са безброй. И това, което става сега, не е редно. А ако ние не направим нищо, хората ще получават само глупави… съчинения за говорещи кучета и как елфите изяли хамстерчето. Недей да ме поучаваш кое е важно, разбра ли?
Изгаряха се взаимно с погледи.
— Не смей да ми говориш така!
— Не, ти не смей да ми говориш така!
— Нямаме достатъчно реклама. „Вестителят“ помества огромни реклами на гилдиите. Това ще ни поддържа, а не историйки колко тежало златото.
— А аз какво трябва да направя?
— Измисли начин да получаваме повече реклама!
— Не е моя работа! — кресна Уилям.
— Но е начин да си запазиш работата! При нас носят само обяви „пени за редче“, и то хора, които продават бабешки лекове и пенкилери!
— Защо пък не? Пенитата се трупат!
— Значи искаш хората да ни знаят като „Вестника, където пробутват бандажи за херния“?
— А бе… извинете ме, ама ще правим ли брой или не? — намеси се Добровръх. — Не че не се забавляваме, обаче заради цвета бездруго ще стане по-бавничко.
Уилям и Захариса се огледаха. Бяха център на вниманието.
— Знам колко е важно за теб — сниши глас момичето. — Но с тази… политика трябва да се занимава Стражата, не ние. Това исках да ти кажа.
— Те са в задънена улица. Ето какво се опитваше да ми подскаже Ваймс.
Захариса погледа каменната му физиономия. Наведе се напред и го стресна, като потупа ръката му.
— Ето, значи все пак правиш нещо.
— Ха!
— Ами щом се канят да помилват Ветинари, може би се боят от теб.
— Ха! И за кого говориш всъщност?
— Е… сам знаеш… За онези, от които зависи всичко. Те сигурно четат вестника.
Уилям й се усмихна бледичко.
— Утре ще измислим кой да се занимава с рекламите. И без това имаме нужда от още хора. Ъ-ъ… Аз излизам да се поразходя. И ще ти донеса ключа.
— Какъв ключ?
— Нали искаше рокля за бала?
— А, да. Благодаря ти.
— И не вярвам онези двамата да се върнат. В целия град едва ли има друга барака, в която да са вперени толкова погледи.
„Защото Ваймс иска да види кой ще ни налети следващия път…“ Предпочете да не изрича това на глас.
— Какво си намислил?
— Първо ще се отбия в най-близката аптека, после ще мина през квартирата си да взема ключа, а накрая… ще отида да поприказвам с един човек за едно куче.
Новата фирма нахълта вихрено в безлюдната голяма къща. Побързаха да залостят вратата.
Господин Лале съдра от себе си одеждите на богобоязлива невинност и ги захвърли на пода.
— Казах ли ти, че …аните хитри планчета само се дънят!
— Вампир… — изсъска господин Шиш. — Това е болен град, господин Лале.
— Какво ни стори той с онова …ано нещо?
— Беше някаква снимка.
Господин Шиш стисна клепачи за миг. Главата много му тежеше.
— Е, аз бях предрешен — отдъхна си господин Лале.
Господин Шиш само вдигна рамене. Дори ако партньорът му нахлупеше желязна кофа на главата си (която сигурно би ръждясала за броени минути), никой не би се затруднил да го разпознае.
— Не вярвам това да ни помогне…
— Мразя …аните снимки — изръмжа господин Лале. — Помниш ли к’во стана в Мулдава? Като разлепиха обявите? Вредно е за здравето да си гледаш муцуната по стените, а отдолу да пише „Жив или мъртъв“. Все едно не могат да решат какъв те искат. Все тая… Май се отървахме от онова …ано куче.
— Не се знае.
Лицето на господин Шиш се сгърчи. Главоболието ставаше твърде досадно.
— А, свършихме …аната работа — прецени господин Лале. — Никой нищичко не каза за …ани вампири и върколаци. Остава си техен …ан проблем! Казвам ти да очистим тъпанарчето, да си приберем парите и да отпрашим към Псевдополис или накъдето ще да е!
— Значи да се отметнем от договора?
— Че как иначе, щом го дописват всеки ден!
— Някой обаче ще намери Чарли. Като гледам, тук мъртъвците не остават трупове задълго.
— Мисля си, че мога да направя нещичко по въпроса — увери господин Лале.
Господин Шиш си подъвка устните. По-добре от партньора си съзнаваше, че в техния бизнес трябва да разчитат и на… доброто си име. Никой нищо не записваше, но пък се приказваше на ухо. Новата фирма понякога се свързваше с играчи тежка категория, които се заслушваха в мълвата…