— Един вид застраховка — обясни Уилям. — А, да… след като запечатате стъкленицата, измийте я с етер, после измийте и етера.
— Нещо незаконно ли замисляте? — настръхна аптекарят, но изражението на Уилям го укроти. — Извинете за любопитството…
Влезе в задната стаичка да изпълни поръчката, а Уилям се отби в още едно-две магазинчета. Купи си чифт дебели ръкавици.
Когато се върна, аптекарят тъкмо оставяше стъкленицата на тезгяха. Беше пълна с течност, в която плуваше по-малко съдче.
— Вода — обясни аптекарят, след като извади запушалките от носа си. — Изнесете я внимателно, моля ви. Изтървете ли я тук, прощаваме се с обонянието си.
— На какво мирише всъщност? — сети се да попита Уилям.
— Ако кажа: „На вкиснато зеле“, няма да придобиете и най-бледа представа за истината…
После Уилям се запъти към пансиона. На госпожа Еликсирска не й допадаше квартирантите да се прибират посред бял ден, но в момента беше готова да си затваря очите за постъпките му. Само му кимна.
Държеше ключовете в стария куфар, пъхнат под леглото — спътник в живота му още от годините в Гушникамък. Запази го, за да може понякога да го подритва.
Вътре беше и чековата му книжка. Извади я.
Поумува, взе един стар чорап и пъхна стъкленицата в него. Не му се искаше някой да се пореже.
Мента! Хитро са го измислили, но не са знаели какво разнообразие предлага този град…
Госпожа Еликсирска беше почитателка на мрежестите перденца. Така виждаше какво става на улицата, но никой не можеше да наднича през прозорците й. Уилям погледа през пердето, докато не се убеди, че силуетът върху покрива отсреща е на водоливник.
И тук те не се мяркаха по-често, отколкото на Бляскавата улица.
Докато слизаше по стъпалата, размишляваше за водоливниците. Не знаеха що е отегчение. С удоволствие седяха неподвижно дни наред и не изпускаха нищо от поглед. Но макар че бяха по-бързи, отколкото си мислеха повечето хора, не можеха да се надбягват с бързащ човек.
Уилям профуча през кухнята с такава скорост, че едва успя да чуе стреснатия вик на хазяйката си. Прескочи оградата на двора и тупна в задната уличка.
Някой я премиташе. За миг Уилям се почуди дали не е предрешен стражник или дори сестра Дженифър в нова премяна. Реши обаче, че никой не би могъл да се престори на гнол. Първо би трябвало да закрепи на гърба си цяло минибунище. Гнолите ядяха почти всичко. Останалото събираха с маниакална страст. Никому не бе хрумнало досега да ги разпита защо го правят.
— ’ар’тн’н, г’н Слв — изгъгна съществото, подпряно на метлата.
— Ъ-ъ… Здравейте… Ъ-ъ…
— Сн’г’к.
— О, така ли? Да. Благодаря. Довиждане.
Хукна по една пресечка, прекоси улицата и се шмугна в друга пресечка. Не знаеше колко водоливници го следят, но пресичането на широки улици ги затрудняваше.
А откъде знаеше гнолът името му? Все пак не са се запознавали на някой прием, нали? Всички гноли работеха за… Хари Краля…
Хората се кълняха, че Краля на Златната река наглеждал грижливо длъжниците си…
Уилям криволичеше и се промушваше през квартала, пробягваше тесни пътеки между огради и смрадливи дворчета. Знаеше, че нормален преследвач би изостанал отдавна. Но пък много би се учудил, ако по петите му върви нормален преследвач. Ваймс сам се наричаше просто ченге, както Краля на Златната река признаваше пред околните, че е един необразован грубиян. Уилям подозираше, че светът е осеян с останките на наивници, които са им повярвали.
Забави крачка и се покатери по външната стълба на една къща.
„Ти си глупак — сподели вътрешният редактор. — Някакви се опитаха да те убият, а ти криеш сведения от Стражата. Затова пък си говориш с твърде странни събеседници. А сега ще сториш нещо, от което кръвта на Ваймс ще кипне така, че чак пара ще му излезе от ушите. И защо?“
„Защото и моята кръв кипи. И защото не позволявам да ме използват.“
Откъм края на уличката се чу тихо шумолене. Едва ли би го доловил човек, който не очаква звука. Някой душеше старателно въздуха.
Уилям различи в сумрака четирикрак силует, който се прокрадна по-напред, почти опрял муцуна в калта.
Премери на око разстоянието. Да се хвалиш колко си независим е едно, а да нападнеш стражник е съвсем друго…
Хвърли чупливия си снаряд така, че да падне двайсетина стъпки пред върколака. После скочи от стълбата върху близката ограда и се прехвърли върху покрива на клозет в мига, когато стъклото се натроши в чорапа.
Разнесе се бясно скимтене и чегъртане на нокти по камъните.
Уилям прескочи върху следващата ограда, слезе на улицата и побягна.
След пет минути стигна до конюшните. Във вечната суматоха тук никой не го и погледна. Поредният досадник, дошъл за кон.