— Това е замо началото — успокои я Ото. — Ще позтигнем и по-добро качезтво.
— По-добро, но не и по-бързо — заяде се Добровръх. — Така ще печатаме по двеста броя на час. Най-много двеста и петдесет, ама към края на деня някой от нас ще си търси пръстите… Съжалявам, повече от това няма как да направим. Ако имахме един ден да поработим върху пресата…
— Тогава пуснете петстотин цветни броя, другите да са черно-бели — с въздишка реши Захариса. — Поне ще привлечем внимание.
— Щом онези от „Везтителя“ видят първия брой, ще зе дозетят как зме го направили — предупреди Ото.
— Значи ще паднем в боя с развято пъстро знаме — промърмори момичето.
Поклати глава, щом от тавана пак се посипа прах.
— Чуйте ги само — обади се Бодони. — Усещате ли подът да се тресе? Пуснаха големите преси.
— Подкопават ни отвсякъде — оплака се Захариса. — А се трудихме толкова упорито. Не е честно…
— Чудя се как издържа подът — вметна Добровръх. — Наоколо изобщо няма здрави основи.
— Подкопават ни, казваш… — смънка Бодони.
Още две джуджета се озърнаха, като го чуха. Бодони им каза нещо на джуджешки. Добровръх им се сопна. Притичаха други две джуджета.
— Извинете, но… — разсърди се Захариса.
— Момците… се питат дали да не надзърнат — обясни Добровръх.
— Аз се опитах да вляза вчера — сподели момичето. — Но тролът на входа се държа крайно неучтиво.
— Ние, джуджетата… имаме друг подход.
Захариса видя, че Бодони измъква брадвата си изпод работната маса. Беше традиционно джуджешко сечиво. От едната страна кирка за откъртване на интересни минерали, от другата — широка брадва, защото собствениците на земята понякога възразяват срещу откъртването на интересни минерали.
— Няма да нападате никого, нали? — стъписа се момичето.
— Тук някой подмяташе, че за да намериш интересна история, трябва доста да поровиш — напомни Бодони. — Ние само ще се поразходим…
— В мазето?!
— О, да, обичаме разходките по тъмно — увери я Бодони.
Добровръх изпухтя.
— А останалите нека се заемем с броя…
След минута-две отдолу се чуха няколко удара на брадва, последвани от гръмка джуджешка ругатня.
— Ще видя какво правят — престраши се Захариса.
Тухлите, с които някога бяха запълнили старата врата, вече бяха разпилени на парчета. Строителните материали в Анкх-Морпорк се използваха по няколко пъти. Имаше ли смисъл да зидат здраво, особено пък ако запушват никому ненужна врата?
Джуджетата надничаха в мрака отвъд. Всяко бе лепнало запалена свещ на шлема си.
— Твоят човек нали уж каза, че запълвали старите улици? — усъмни се Бодони.
— Не е мой — сдържано подчерта Захариса. — А какво има там?
Едно джудже бе влязло навътре с фенер в ръка.
— Има някакви… тунели.
— Някогашните пътеки край улицата — сети се Захариса. — Май в този квартал е същото навсякъде. След големите наводнения укрепвали улиците с греди и слагали нова настилка, но не пипали пътеките отстрани, защото не всички къщи били надстроени навреме и собствениците възразявали, че няма откъде да минават.
— Как тъй? — учуди се Бодони. — Улиците били по-високи от пътеките ли?
— Естествено — вдигна рамене тя и мина с него през пролома в стената.
— А какво е ставало, когато някой кон пик… да, де, пускал една вода на улицата?
— Нямам желание да си представя — превзето прихна момичето.
— А хората как са пресичали улицата?
— С подвижни стълби.
— О, стига ни поднасяхте, госпожице!
— Наистина са си носели стълби. Или пробивали подлези. Нали уж нямало да е задълго? После обаче се оказвало по-лесно да закрият тези дълбоки проходи с каменни плочи. Ето как се получили тунели.
— Тук щъкат плъхове — съобщи Дремчо, който се озърташе някъде пред тях.
— Страхотно! — зарадва се Бодони. — Някой не донесе ли тиган? Шегичка, госпожице… Ей, какво си намерихме?…
Замахна към някакви дъски, които се разпаднаха от първия удар.
— Някой мързеливец не е искал да мъкне стълба — отбеляза и надникна в дупката.
— Под улицата ли минава?
— Така изглежда. Може човекът да е бил алергичен към коне.
— А… хъм… дали няма да се загубим?
— Аз съм джудже. Намираме се под земята. Джудже. Под земята. Та какво питахте?
— Да не намекваш, че ще си пробиете път с брадвите до мазетата на „Вестителя“? — разтревожи се Захариса.
— Кой, ние ли? Как можахте да си го помислите…