— Точно това ще направите, нали?
— Не би ни хрумнало дори.
— Но ще го направите.
— Ами че това ще е същинско влизане с взлом, не мислите ли?
— Вярно. И вие се каните да го сторите.
Бодони се ухили.
— Е… донякъде. Само ще надзърнем, ясно ви е.
— Добре.
— Какво?! Не сте против, тъй ли?
— Но няма никого да убивате, нали?
— Госпожице, не вършим такива неща!
Захариса като че се разочарова. Досега беше благопристойна млада дама. Но при някои хора това само означава, че с годините се е натрупала немалко непристойност и само търси пролука, за да изригне.
— Е, тогава… бихте могли поне да ги накарате да съжаляват, нали?
— Да, много е вероятно.
Джуджетата вече се изнизваха по тунела под погребаната улица. В светлината на фенера и свещите Захариса виждаше стари фасади, зазидани врати, запълнени с боклук прозорци.
— Като гледам, стигнахме — реши Бодони и посочи трудно различим правоъгълник, преграден с долнопробни тухли.
— Просто така ли ще нахълтате? — стресна се момичето.
— Ще кажем, че сме се загубили.
— Под земята? Джуджета?…
— Добре де, ще кажем, че сме се напили. Ще повярват с удоволствие. Хайде, момци…
Ронливите тухли се разпаднаха. В тунела проникна светлина. И в мазето зад стената един мъж рязко вдигна глава и се облещи.
Захариса примижа от прашния облак.
— А, вие ли сте…
— О, здравейте, госпожице — изчурулика Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото. — Здравейте и вие, момчета. Много се радвам да ви видя…
Тайфата тъкмо се канеше да тръгне, когато Гаспод дотича в кучешки галоп. Само погледна другите териери около огъня, шмугна се под пешовете на великанското палто на Рон и заскимтя.
Не можаха да разберат веднага смисъла на случката, но накрая Човекът с патока проумя фактите.
— Онези хора са тръгнали на лов за териери?
— Ъхъ! Заради проклетия вестник! Хич не можеш да имаш доверие на хора, дето работят във вестници!
— Значи онези двамата са хвърлили кученцата в реката?
— Ъхъ! Всичко се преобърна нагоре с лапите!
— Добре, ще пазим и теб.
— Ъхъ, ама аз трябва да се мяркам тук-там! Аз съм видна личност в тоя град! Имам нужда от маскировка! Слушай, не чатна ли, че можем да докопаме петдесет долара? Но без мен нищичко няма да вземете!
Тайфата се настрои почтително. В тяхното натурално стопанство петдесет долара си бяха безумна печалба.
— Кучето си е куче — отбеляза Страничния Арнолд. — Нали затуй му викат куче.
— Вярно — потвърди Човека с патока. — Фалшивата брада няма да е много уместна.
— Размърдайте си грамадните мозъци и измислете нещо, щото иначе никъде не мърдам — подкани ги Гаспод. — Видях ги ония типове. Не са душички.
Събирателния Андрюз изгъгна гръмовно. Лицето му се разкриви, докато личностите му се споразумеят, и накрая застина във восъчната пълнота на Лейди Хермиона.
— О, можем да го маскираме.
— И как се маскира куче? — не повярва Човека с патока. — Като котка ли?
— Кучето не е само куче — натърти Лейди Хермиона. — Струва ми се, че вече знам решението…
Джуджетата се бяха скупчили плътно, когато Уилям се върна в печатницата. А в епицентъра на вниманието им се мъдреше господин Диблър. Имаше изтормозен вид. Уилям още не бе виждал човек, за когото думата да подхожда толкова точно. „Изтормозен“ обозначаваше онзи, който вече двадесет минути си е поприказвал със Захариса.
— Пак ли някакъв проблем? Здравейте, господин Диблър…
— Уилям — подхвана Захариса, която неуморно обикаляше стола на Диблър, — ако историите бяха храна, на какво би оприличил „Златна рибка изяжда котка“?
— Какво?! — Той се вторачи по-остро в Диблър и го осени прозрение. — На дълго и тънко ястие, предполагам…
— Натъпкано с подозрителни отпадъци може би?
— Ама защо да се обиждаме… — надигна глава Диблър, но пак се прегърби под погледа на момичето.
— Да, но някак привлекателни отпадъци — продължи Уилям. — Продължаваш да ги ядеш, макар да знаеш, че е по-добре да спреш. Какво става тук?
— Слушайте, не исках да върша това — оплака се Диблър.
— Кое по-точно? — настоя Уилям.
— Господин Диблър е писал онези историйки във „Вестителя“ — осведоми го Захариса.
— Хайде сега — смънка Диблър, — никой не вярва на вестниците…
Уилям си придърпа стол и го яхна с лице към облегалката.
— И така, господин Диблър… Кога започнахте да препикавате извора на истината?
— Уилям! — сгълча го Захариса.
— Ама чуйте ме… — завайка се Диблър. — Лоши времена настанаха. И си рекох, че този бизнес с новините… Такова де, хората обичат да знаят какво става из далечни страни. Затова четяха и „Алманаха“…