— Например „Напаст от гигантски невестулки в Хершеба“, такива неща ли? — подсказа Уилям.
— Горе-долу в този стил. И аз си помислих… че няма голямо значение дали са съвсем истински… Тоест… — Замръзналата озъбена усмивка на Уилям още повече притесни Диблър. — Тоест… те са си почти истински, нали? Всеки знае, че се случват такива неща…
— Но не дойдохте при мен — напомни Уилям.
— Че как да дойда? Всеизвестно е, че по този въпрос… малко не ви достига въображение.
— Тоест искам да знам какво се случва наистина ли?
— Да, в този смисъл… А господин Карни разправя, че на хората и без това им е все едно. Вие не сте му много симпатичен.
— На господин Карни много му шарят ръцете — изсъска Захариса. — Как да се довериш на такъв тип?
Уилям взе последния брой на „Вестителя“ и се зачете наслуки.
— „Мъж откраднат от демони“. Отнася се за господин Рони Изпросен, за когото се знае, че дължи на трола Хризопраз повече от две хиляди долара. И за последно са го видели да си купува много бърз кон.
— Е, и?
— Къде се вместват демоните?
— Ами може и да е бил откраднат от демони — заинати се Диблър. — Всекиму може да се случи.
— Аха, значи няма доказателства, че не е бил откраднат от демони?
— Оставяме хората сами да преценят — заяви Диблър. — Така казва господин Карни. Трябвало да се зачита свободата на мнението.
— По въпроса що е истина ли?
— Освен това не си мие зъбите редовно — вметна Захариса.
Диблър тъжно поклати глава.
— Губя си усета. Представете си само — аз да работя за друг… Сигурно съм се побъркал. Мъчи ме студът, от това ще да е. Пък и надницата… — той потръпна — … ми се стори привлекателна. Знаете ли — добави потиснато, — че той ми нареждаше какво да правя? Следващия път ще си полегна кротко, докато ми мине.
— Вие сте един безнравствен приспособленец — отсъди Уилям.
— Досега добре се справях.
— Можете ли да съберете малко реклами и за нас? — намеси се Захариса.
— Повече за никого няма да раб…
— На процент! — отсече момичето.
— Какво?! — стъписа се Уилям. — Искаш да го наемем ли?
— Защо не? В рекламата можеш да лъжеш колкото си искаш. Позволено е. Моля те… Имаме нужда от тези пари.
— На процент, значи? — Диблър потърка небръснатата си брадичка. — Да речем… Петдесет процента за мен и петдесет за вас двамата ли?
— Ние първо ще го обсъдим — потупа го по рамото Добровръх.
Диблър се сви. В пазарлъците джуджетата бяха твърди като диамант.
— Имам ли избор? — промърмори унило.
Джуджето се наведе към него и брадата му щръкна. В момента не държеше оръжие, но Диблър сякаш виждаше голямата остра брадва, която не беше в ръцете му.
— Никакъв — увери го Добровръх.
— И какво ще продавам всъщност?
— Място на страниците — обясни Захариса.
Диблър отново живна.
— Място ли? Тоест нищо? О, това го мога. Нищото го продавам като нищо друго на света! — Пак поклати глава опечален. — Но всичко се сгромолясва, когато се опитам да продам нещо.
— Господин Диблър, а как попаднахте тук? — попита Уилям.
Дългото обяснение никак не го зарадва.
— Може и нас да ни сполети същото… Не бива да ровите под чужда собственост! — изгледа ядно джуджетата. — Бодони, искам дупката да се запуши незабавно, разбрахме ли се?
— Но ние само…
— Да, да, искали сте да помогнете. А сега ще я зазидате, и то както се полага. Все едно никога не я е имало. За да не се качи по стълбичката някой, който не е слизал по нея. Веднага, моля ви! — Щом посърналите джуджета се спуснаха в мазето, Уилям се похвали: — Мисля, че попаднах на голяма история. Надявам се, че ще видя най-после кучето Рошльо. Имам…
Когато извади бележника си, нещо звънна на пода.
— О, да… взех ключа от къщата. Нали искаше рокля…
— Малко е късничко, а и забравих, да си призная.
— Защо не отидеш да огледаш дрехите, докато всички останали сме заети? Вземи и Скалата. Сещаш се… за всеки случай. Но там няма никой. Когато идва в града, баща ми нощува в своя клуб. Хайде, върви. В живота трябва да има и още нещо освен коригиране на репортажи.
Захариса гледаше нерешително ключа на дланта си.
— Сестра ми има дрехи в излишък — добави Уилям. — Нали искаш да отидеш на бала?
— Предполагам, че госпожа Ютийска ще може да нагласи роклята по моите мерки, ако я занеса още сутринта — с леко раздразнение неохотно отвърна Захариса, а в същото време с езика на тялото умоляваше да бъде склонена.